Автентична воденица строена преди повече от 200 г., продължава да работи в кирковското село Шумнатица. Хората мелят брашно така, както са го правили дедите им.
Воденицата е от типа караджейка, една от малкото оцелели през XXI век в България. За нея се грижи 84-годишният Хашим Кехайов. Старецът ходи с помощта на бастун, но като застане пред големите кръгли камъни, очите му светват.
Бай Хашим с нетърпение чака рекичката, преминаваща през селото, да се напълни с вода, за да пусне в действие стария механизъм.
“Реката се пълни през януари и тогава отваряме воденицата. Мелим най-много до май, когато се засушава", обяснява старецът. Твърди, че може с часове да стои в тъмната воденица.
"Като започне да трака, все едно слушам песен", обяснява бай Хашим.
Той е израснал край караджейката и е трето поколение мелничар. Преди него за воденицата се е грижил баща му, а през XIX век - дядо му.
"Може и преди тях нашите дядовци да са били около воденицата, но аз не знам и не мога да го твърдя със сигурност. А караджейката е стара. Правена е поне преди 200 години", казва старецът.
По Шумнатенска река е имало 5 караджейки, но с годините оцеляла само Пехливанската. Казват й така, защото е в Пехливанската махала.
Воденицата е собственост на всички семейства, които живеят в района. Правили са я техните деди. "Навремето сами си я ремонтирахме. Пари давахме само за камъните”, обяснява мелничарят.
За последно баща му е купувал камъни в средата на 60-те години на ХХ в. от майстори в момчилградското село Равен.
"Тогава са ги носили с волска кола, защото тежат по половин тон. Още не съм сложил татковите камъни. Пазя ги, защото вече няма майстори в Равен", казва старецът. Спомня си, че като младеж е участвал в смяната на улея, довеждащ водата до колелото.
"Събраха се старите хора и избраха дебело и хралупесто дърво на един баир над селото. Те го отсякоха, а ние, младите, трябваше да го овържем с въжета и да го пренесем до селото. Докато го носехме, един старец вървеше с бастун край нас. Биеше през краката, ако някой отпуснеше въжето, за да си почине", спомня си бай Хашим.
Другият му детски спомен от воденицата е свързан с Хъдърлез - празника, който мюсюлманите празнуват на Гергьовден. "На 5 май момите наливаха един бакър с вода, минала през колелото на воденицата, и го слагаха да пренощува под дюлево дърво. На Хъдърлез се миеха и пиеха водата за здраве", разказва старецът.
И до днес Пехливанската воденица се поддържа от хората в махалата.
Вратата й никога не се заключва, а символичната такса от 1,50 лева за чувал смляно зърно се събира в кметството. Парите се използват изцяло за поддръжката на съоръжението.
"И тя си има разходи - покривът да се прегледа, част да се смени", обяснява бай Хашим.
С помощта на чук той отнема люспи от воденичния камък, за да го направи грапав.
"Това е най-честият ремонт, който правя. Заглаждането на камъка се получава, когато воденицата върти, а няма зърно. Дойде някоя жена да мели, пък зареже воденицата. Или пратят дете, а то се заиграе, а камъните въртят на сухо", ядосва се старецът, докато върти сръчно чука.
Когато приключва с очукването, бай Хашим набива клин в дървото, влизащо в дупката на камъка.
"Това е лагерът на воденицата. Горният камък се върти от това вертикално дърво. На другия му край има колело с лопатки, което се задвижва от водата. Пускаш воденицата и насипваш зърното в коша, кречеталото го разпределя равномерно, а после само събираш брашното", обяснява старецът.
 Според него за час може да се смелят до 80 кила зърно за брашно и до 150 кила - за фураж. Той е  категоричен, че качеството, което дава воденицата му, е много добро.
"Металните валци се въртят бързо и се загряват. Брашното се запарва. Затова зърното, смляно в истинска воденица, няма равно по вкус", разяснява бай Хашим. Според него най-вкусно е царевичното.
“Като си направиш качамак, дори ароматът му е различен. Най-вкусен става, когато го поръсиш с праз, разтопено домашно масло и мляко. Ако пък сложиш и малко сварено месо, направо няма цена. Наяждаш се сутринта и се сещаш да хапнеш чак вечерта", казва старецът.
Той си спомня, че качамакът е бил любимото ядене и на немските войници, които са живели в Шумнатица през Втората световна война.
"Само те можеха да си го позволят. Немотия беше тогава. Ядяхме хляб от картофи или от тикви, замесен с шепа брашно. Ходехме пеш до Гюмюрджина (днес град Комотини в Гърция- бел. ред.) за 6 часа. Купувахме от тамошните чорбаджии зърно. Плащахме го с пари, изкарани от тютюна", спомня си бай Хашим.
Според него сегашното не било криза. "Царски живот е сега, всичко има в магазина и пари лесно се изкарват", казва старецът. Проблемът бил, че хората търсят само мекото на хляба.
"Внукът ми отиде да живее в Кърджали. Имаше хубава работа, ама реши, че не му харесва, и замина за Англия. Сега е там. Няма на кого да предам занаята. Никой не се интересува от воденицата - тя ще си отиде заедно с мене", казва бай Хашим.
НА РЪКА
Ръчните мелници за приготвяне на брашно в домашни условия са хит сред почитателите на здравословното хранене в Европа. Най-разпространени са продуктите на немски фирми, а цената им започва от 200 евро.
Ръчните мелници вече добиват популярност и в България и може да се купят и у нас.
С тях се произвежда прясно пълнозърнесто брашно. Получава се от разделяне на зародиша и обвивката на зърното от бяло брашно, което е богато на глутен.
После триците и брашното се смесват в определено съотношение. Брашното се смила на бавни обороти, за да не се убиват хранителните елементи на зародиша.