Незначителна облачност 20 °C
Реклама — Зона 3 (728x90)
Рекламите се зареждат само от haskovo.net
Хасково България Светът Обяви Видео eTV

Излишният Александър Паскалев или как щяха да съборят къщата на Левски

4,825 прегледа
Книгата на Йордан Нанчев за Александър Паскалев - бяла лястовица в сива бездуховност

На 7 ноември Хасково отбелязва 132 години от рождението на големия български книгоиздател Александър Паскалев. По-точно казано – би трябвало да го отбележи, защото честването всъщност ще се състои в школското тържество на едноименната гимназия в града. Паметната плоча пред родната му къща в Хасково отдавна я няма. Самата къща се стопанисва от музея, но не е ясно за какво. Съществуващият преди години Литературен музей, в който бе събран архивът на Александър Паскалев, отдавна е само спомен.

В Хасково живее най-авторитетният и всеотдаен изследовател на живота и делото на първия български модерен книгоиздател – Йордан Нанчев. Той е автор на един изумителен за днешното време труд - „Страници за Александър Паскалев“, в който са вложени много години издирване и събиране на спомени, снимки и кореспонденция, осветляващи една цяла епоха от съвременна България – първите десетилетия на миналия век.

„Едва ли ще я прочетеш до края“, каза ми Йордан Нанчев, когато това лято ми подари книгата си за Паскалев. “Сигурно самият аз не бих я дочел, много е дебела“, добави деликатно той. Сякаш искаше да извини съвременния читател, свикнал с просташкия вкус, за когото нескопосаните чалгаджийски писания на един Стефан Цирков са връх на изящната словесност.

След няколко седмици му изпратих на електронната това писмо:

„Здравей, г-н Нанчев!

Тези дни дочетох книгата за Александър Паскалев, която ми подари. Респектиран съм от огромния труд, който е вложен в това издание - събирането на спомени, писма, богатата библиография и снимков материал. Най-много обаче бях впечатлен от срива на издателството на Паскалев, заради правописната реформа на Омарчевски. Разбира се, бях чел и преди за тази драма на книгоиздателя. Но в книгата ти крахът идва след описанието на възхода на издателството, многобройните контакти с титани на българската литература, което превръща тази лична Паскалева трагедия в национална. Ако разполагаш с материали, би ми било интересно да разбера как така едно българско правителство слага лекомислено пръст на издателство от ранга на Паскалевото, не са ли знаели в образователното министерство за практиката учебниците да се печатат предварително, не са ли си дали сметка какво би означавала една такава реформа без предварително да уведомят издателя. Или просто не им е пукало от това? Ама защо ли се чудя, като гледам днешните министерства на образованието и културата? Нищо не се променило явно. Убийството на българската литература си е традиционна, (и успешна), политика на българските правителства.”

Но кой е Александър Паскалев и защо да е излишен?

Александър Паскалев е роден в Хасково на 7 ноември 1879 година. В началото на миналия век е лишен от учителски права за територията на цялата страна заради пламенната си защита на бедните. По убеждения е социалдемократ. През 1908 година основава своето книгоиздателство „Паскалев“, което скоро се превръща във водещо в България. Издава всички класици на националната литература – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Боян Пенев, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ботев. Книжките са изящно оформени, номерирани и надписани. Неговата „Всемирна библиотека“, от която излизат над 100 тома, и до днес е непостижимо явление в българското книгоиздаване. За първи път четяща България се докосва до световни имена като Достоевски, Гогол, Толстой, Пушкин, Шилер, Гьоте, Хамсун, Мопасан, Балзак и много други, а книжките са с оформление, с каквото би се гордяла всяка европейска литература.

Поддържа тесни връзки с титаните на нашата литература, а с Яворов го свързва особено близко приятелство. Помага финансово на почти всички български писатели, здраво закъсали за пари. Повечето от писмата на писателите до него са зов за помощ.

И Паскалев откликва винаги. Спасява Кирил Христов, който се разболява тежко в чужбина и няма пари нито за лечение, нито дори за връщане в родината. Дори патриархът на българската литература Иван Вазов го моли, макар и сдържано, авторитетно, за пари.

За читателя е тягостно да чете безкрайните писма на българските класици, почти всяко от тях е зов за помощ.

Бедна България, гладуващи поети и писатели.

Но това не е всичко. След правописната реформа на правителството на Александър Стамболийски вече отпечатаните милиони екземпляри учебници отиват на боклука. Загубите са неописуеми, издателството на Паскалев понася изключително тежък финансов удар и по-късно фалира. Издателят се прибира в родния край и изживява последните си години в хасковското село Нова Надежда. Обитава порутена плевня. Умира през 1946 година, а (какъв срам!!!) гробът му е неизвестен и до днес.

Преди смъртта си Александър Паскалев е принуден да изпие още една горчива чаша. Той пише прошение до Народното събрание с молба да му бъдат опростени дълговете. Паскалев няма никаква възможност да върне тези пари, така че молбата му има чисто морален характер. Парламентът отхвърля прошението му.

Така умира Александър Паскалев – беден и излишен.

Неговият биограф – Йордан Нанчев, също е излишен за днешно Хасково, всъщност – и за днешна България.

В днешна България Иван Вазов нямаше да е министър на просвещението, а нощен пазач в някой склад. В днешна България Ботев щеше да е хвърлен в затвора за хулиганство.

Ако беше доживял днешна България, Васил Левски щеше да се обеси сам.

Хасково няма нужда от Александър Паскалев. Нито от Йордан Нанчев – този ерудит и познавач на литературата и историята на хасковско, е „захвърлен като каса в дъното на коридора“, както казва поетът. Не го канят в журита, дори на конкурса на името на Александър Паскалев, нито на тържества, нито на чествания. Днешната власт в Хасково си представя културата като няколко лелки, които вместо да си плетат вкъщи, стихоплетстват в КДК. Днешната власт се интересува от асфалт и сделки с общинско имущество, а не от култура, от която така или иначе не разбира.

Несъществуващата сега паметна плоча пред родната къща на Александър Паскалев в Хасково е поставена през ноември 1989 година, когато се отбелязват 110 години от рождението му. По-късно тя изчезва и до ден днешен никой не е проявил желание да я възстанови.

Властта няма интерес да поддържа жива националната памет. Днешната власт смята, че светът започва и свършва с нея.

Вероятно малко хора знаят, но през 1933 година местни дерибеи са на път да разрушат дори родната къща на Васил Левски в Карлово. Според историята, която и до днес се разказва от карловци, причина за събарянето на българската светиня била, че трябвало да се отвори панорама към близката кръчма, собственост на тогавашния кмет на града.

Честта на България е спасена от тогавашния командир на 21 пехотна дружина в Карлово. Научил за готвеното светотатство, той вдига войниците по тревога, въоръжава ги и нарежда да се „стреля на месо”. Родната къща на Апостола оцелява от агресията на простащината, защитена от щиковете, докато карловци спят кротко в леглата си.

Името на този доблестен български офицер е Петър Димков, който след пенсионирането си става известен в цялата страна като народен лечител. Заради патриотичната си постъпка той е изправен пред военен съд, обвинен в превишаване на права и самоуправство. За чест на българското офицерство и на цяла България, Петър Димков е оправдан. След като в столицата се разчува за замисления от местните самозабравили се управници национален позор, избухва голям скандал. По-късно през същата 1933 година започва и реставриране на сградата и превръщането й в музей.

Родната къща на Александър Паскалев явно няма този късмет, а Хасково няма своя Петър Димков. Вероятната й съдба, подобно на много други възрожденски къщи в града е превръщането й в поредната кръчма.

В отговор на писмото ми отпреди няколко месеца Йордан Нанчев ми писа: „И все пак, и все пак... нека не бъдем толкова песимистични”.

Бих се радвал нещата наистина да не са толкова песимистични, драги Нанчев. Но както е обичал да казва Уинстън Чърчил: „За кораб без посока попътен вятър няма”.

Тодор Кръшков

1989 г. Откриването на паметната плоча пред родната къща на Александър Паскалев в Хасково. В средата е проф. Елка Константинова. Тази плоча отдавна не съществува и никой не проявява интерес към възстановянането й
Писмо до Александър Паскалев от Кирил Христов. От книгата на Нанчев
От Елин Пелин до Паскалев
От Патриарха - Иван Вазов
... от Людмил Стоянов
... от Пенчо Славейков.Сега тези писма могат да се видят единствено в книгата на Йордан Нанчев

Видео по темата

Източник: Haskovo.NET
Сподели
Реклама — Зона 16 (728x90)
Рекламите се зареждат само от haskovo.net

Facebook коментари

Коментари в сайта (0)

Все още няма коментари. Бъди първият!