Преди девети септември 1944г.особен вид ,,разбойници“ се завъртели около Карова чука.Това е висок връх с разметнати полегати била,разположен еднакво отдалечено от Златоград и от с.Долен . Целият връх е обрасъл с гъсти вековни дъбови и букови гори,криещи стари оброчища,останки от древни друмища ,черквища и местности с тайнствени имена като Мудрово,Джиновото,Соломон дере,Патрово и др. Там имало летни колиби и мандри на златоградски и доленски овчари,които с къртовски труд се борели за своето оцеляване. Бягайки от тогавашната власт,там се криела и една група ,,шумкари“.Отишли те в колибата на бай Кемил Шехриев и го помолили за малко храна.Бай Кемил бил от онова поколение родопчани ,които като ти дойдат на вратата чужди хора, докато не ги нахраниш и напоиш , не ги пускаш да си идат.Разтърчал се той ,сварил им качамак, изпекал им царевична пита, дал им козе мляко да пият. Карали така бая време, но царевичния хляб взел да им втръсва и дали на бай Кемил пари да иде до Златоград да им купи бял хляб-симид. Слязъл той в града. Отишъл в пазарската фурна и напълнил дисагите на мулето с топъл симид. Но в малкия град всичко се знае и се вижда. Направила впечатление покупката на толкова много бял хляб от този пестелив иначе човек. Така още няколко пъти карал бай Кемил хляб, докато станал подозрителен и тръгнали да душат агентите на властта след него. Спрял го един местен стражар по пътя за колибата и му казал :,,Бре комшу,шту караш тей в дисагите“.Бай Кемил се постреснал, ама му отвърнал :,,ам карам козимнем хлеб,чи са яце измършавели да са повякнат.“ Тогава стражарят му рекал :,,Комшу ,не ги тева кози знаим какви са,ам земи ги напратай нах нейде ,зър ще да изгориш и ти ,барабар с тех…“ Бай Кемил разбрал накъде вървят работите,понабързил се и отишъл на колибата преди полицията.Казал на ,,шумкарите“ да набиват нах другаде нейде.Научили са ,че сте по мойса колиба и идат ,ще да ва фатят и измажат,предупредил ги той. И шумкарене по било ,по било тръгнали та стигнали чак на Ермореченския Мързян.Там се скривали в колибата на Шевкет Пехливанов.Мълвата казва ,че сред шумкарете били Антон Югов,Палагачев и ред други по сетнешни големци. След някой и друг месец дошъл Девети септември 1944г. Затърсили тогава бай Кемил да му дадът,,народна“ пенсия ,че е бил помагал на партизаните.Той обаче категорично отказал. Рекал им :,,Я харам пари ни щъм.И други будни да беха дошлили и тем щех да им дам да къснат и да пийнат ага са допрели до мене…“ И продължил да си кара живота с честен труд както той си знаел.Минали десетина години ,децата му поотраснали и му трябвало вече нова къща.Хубаво ама от общината не му пускали линия.Терена не бил в регулация и ред други формалности. Окахърил се бай Кемил,умислил се. Тогава комшии му рекли :,,Върви кък су врить ходят на Смолян,на Караджов- Партията ще да ти помогне.“Хванал той рано първия рейс и отишъл в Смолян. Отишъл в комитета на партията-приемната била пълна с народ, няма изчакване.Клекнал в коридора и си викал защо ли дойдох само са разкарвам ,,,кутро ще мене вера да фати за моисе дертьове…‘“И както си седял по едно време една ръка се опряла на рамото му и чул да му викат:,,Бай Кемил ,какво правиш тука“.  Изправил се той уплашен и какво да види-един от онези ,дето бил хранил на Карова чука.Тоя човек го въвел в кабинета си.Заръчал да му донесат кафе.,,Ей бай Кемил доживяхме да се видим и тук, кажи сега какво те води насам.“Бай Кемил си казал болката простичко-децата нарастаха,требва нова къща да градим,пък от общината не дават линия.,,За технине люде има парцеле,за мене в мою си местo-не може!“оплакал се той. Тогава Палагачев ,така се казвал човека,му казал :-,,върви си по живо ,по здраво-дорде си идиш на твоята работа ще найдим колаят. Пратил служебната кола да закара бай Кемил до автогарата,качили ли го на рейса за Златоград.Като си ходи у тях ,какво да види-всички техници на общината стоят прави и го чакали да му пуснат линия за строежа на новата къща…Седнал тогава бай Кемил и си рекал :,,хей гиди ,диньо лъжовна,хей гиди въртележка сайбицка…Вчерашните шумкаре-сойденьшни горгорбашие станаха…Пък утре ,заутрешник щу ли щим друго дочека…“

Розалин Хаджиев