Толкова много видове целувки има, че приличат на цветни балони. Хващаш първия, който видиш, но искаш и синия , и зеления, и жълтия... Взимаш ги всичките, краката ти се отлепят от земята – бавничко, красиво и нежно. После, естествено – политаш.

Готино, а?

Ако балоните са истински (проверете сивия – съмнителен е), няма как да се спукат. Няма как да паднеш. Защото в крайна сметка целувката може би наистина е нещо твърде специално. Или поне бихме могли да я направим такава.

Лошото е, че не искаме. А не искаме, защото се възприемаме за много пораснали. За много големи. Напълно сме убедени (което значи – сигурни), че само малките деца имат право да си играят с балони. Че само малките деца избягват да материализират, че само те вярват в Дядо Коледа, в приказките и целувките.

Затова се целуваме "сухо" и "бързо", за "здравей" и за "довиждане". Гледаме настрани, докато го правим, мислим за пералнята, за шефа, за парите, за обувките, за шоуто на Слави...

А не трябва.

С две думи: Когато ви подарят "балон", вземете го. Почувствайте го, "изиграйте го", полетете с него (защото с друго няма), порадвайте му се... като малко дете.

Забравили сте как? Започнете от целувката. Ще се получи.