Здравейте, групичка. Вчера отново ми се случи! Докато седях по анцуг на пода и запълвах емоционалните си празнини с рИкията, която любовникът на ДесислИва ми подари за Коледа, а телесните си с една Рексона, изведнъж ме обля вълна на чиста радост и спокойствие (нали го познавате това усещане, когато си нямате едничка грижа на тоя свят и всичко ви е наред). Пред погледа ми изплува образът на дубайския шейх със синьото МазИрати със спортни сИдалки РИкаро дето има къща в Монако и ми е обещал да ме заведе на МалдивитИ. Само че този път беше облЯкан само с готварска престилка, под която нямаше нищо! В ръцете си носеше баница и варени яйца, усмихваше се сластно, падна на колене и ми прошепна: „Ано, ще се омъжиш ли за мен“. Следващите минути, часове?, дни?, месеци?, години? ми се губят. По-късно разбрах, че в този времеви отрязък в полицията са се получили стотици сигнали за дезориентирана мърла, която обикаляла гола квартал Куба и крещяла: „Спасителю мой“. Та докато се щурах из квартала в екстаз, видях едно малко, сладко бебенце – русичко и синеоко, което носеше календар. Изведнъж нещо се случи - ангелското му личице прие демоничен израз, наоколо започнаха да падат мълнии, малкият демон сочеше датата 12.10 (най-трагичната дата в моя живот, когато все още не подозирах, че смъртта невинаги е с коса и понякога се казва Соня) на календара и се смееше зловещо. That brought me back to my senses, и за пореден път осъзнах, че съм станала жертва на мираж. Аз никога няма да бъда Жената на шейха, продължавам напреТ като Сестрата на Брата. Сега си седя у дома, във вените ми тече система антипсихотици, и разсъждавам. Знаете ли, групичка, не искам да съм лош пророк или негативна и песимистична пуцка, но у мен започва да се заражда съмнението, че дубайският шейх не ме иска и няма да ме заведе на Малдивите. Вие какво смятате –трябва ли да „стана и да си тръгна“ от шейха или да не ПРИБЪРЗВАМ, щото както казва мама: „Щом та гони с пръчка и та псува, значи та обича. Стой!“