Различните и често пъти противоречащи си искания на протестите изглежда водят многолюдните шествия в задънена улица. Не закъсня и обичайното за нашите географски ширини разцепление сред протестиращите – едните искат да спазват закона и уточнените предварително маршрути, други настояват да се блокират пътища и магистрали.

Все пак има нещо общо за всички, излезли на протести. Това е яростта заради наложения ни унизителен живот. Монополи, картели и корупция вдигат цените на горива, транспорт, хранителни стоки, а мизерните доходи стигат единствено за оцеляване, а често не стигат и за това.

Нормално е когато има събрани няколко хиляди души, сред тях да има високи и ниски, руси и чернокоси, криминали и почтени граждани, платени и искрени. Нормално е и опозиционните партии да се прикрепват към протестите, ако не и да ги оглавяват или поне насочват. Нормално е при липса на опитен партиен организатор да има и разнопосочни искания. За тези няколко хиляди души на протеста има поне няколко хиляди основания за недоволство. От раздутите цени и мизерните доходи, през здравеопазването, образованието, неадекватната администрация, разбитите пътища, каквото се сетите. Където и да се обърне човек, вижда повод да ругае държавата. Но в крайна сметка обобщеното искане на протеста е – Не искаме да живеем повече така. Затова “Оставка!”.

Извън емоциите на бунта обаче следва същественият въпрос: А след оставката?

Този филм вече сме го гледали – БСП и ДПС, целувки на Орлов мост, мащабни грабежи.

Другият сценарий е отново ГЕРБ, може би с нов партньор. И тогава какво ще се промени?

Това напомня стария виц за първите свободни избори в света – Господ създал Адам, после от реброто му Ева и му казал: Хайде сега избери си жена.

А искането за президентска република, което освен че не може да стане от днес за утре, защото минава през Велико народно събрание, на практика ще доведе БСП на власт не по демократичния начин – чрез избори, а през задния вход. Техният премиер Пламен Орешарски и без това опозна всички задни входове в държавата по време на печалния си недовършен мандат.

Някои от протестиращите заявяват, че не искат оставка на правителството, а да го накарат да работи в интерес на хората, да пресече корупцията, монополите и картелите и да създаде нормална среда за нормален живот.

Само че тук въпросът не е дали ГЕРБ и премиерът Борисов искат, въпросът е дали могат.

След почти десетилетие във властта управляващите така са се оплели с олигархията и мафията, че разкъсването на тези връзки без кръв е невъзможно. А престъпните групировки за тези десетилетия натрупаха такава финансова мощ, че вече очевидно са по-могъщи и от държавата.

През 2009 година, малко след като Бойко Борисов встъпи в първия си мандат като премиер, немският журналист Юрген Рот му изпрати открито писмо. В него му припомни разговора им по времето, кагото Борисов е кмет на София, в който става дума, че групировката ТИМ е олицетворение на мафията в България. Цитира и признанието на покойния Ваньо Танов, тогава шеф на ГДБОП, че до 2009-а е имало политически чадър над ТИМ. Немският журналист пита Борисов ще поведе ли битка с престъпните групировки, след като е вече начело на държавата и държи в ръцете си цялата власт.

Отговор на това писмо няма до днес, 10 години по-късно. Няма и как да има. За да тръгнеш в битка с мафията, която на приктика е окупирала държавата, трябва да прежалиш себе си. Както и семейството си. Мафията не прощава.

Борисов не е способен на това. Способен на такава битка за отвоюване на държавата е държавник от ранга на Стамболов, какъвто днес не виждаме. Впрочем помним и как бе убит Стамболов – в центъра на столицата.

Така че властта е в цайтнот. Няма полезен ход. И да иска да поведе битка с групировките, просто няма сили за това. Нито пък жертвоготовност. Да не говорим за засягане на огромните руски интереси в България, предимно в енергетиката. Всички помним как през 2013-а сметките за ток на много българи изненадващо се оказаха чудовищни и изкараха хората по площадите. Тогава Борисов заяви в парламента, че има заплахи за живота му и планът е да го убият в килията. Посочи за поръчител Ахмед Доган. Но е твърде възможно по обичая си премиерът да казал половината истина, да е имало действителна заплаха, но не точно от Доган. И досега не стана ясно как точно се появиха раздутите сметки за ток онази зима. Борисов със сигурност знае, но няма да го каже, за да не сърба отново онази попара.

Ако си спомняте големите надежди, възлагани на Борисов и ГЕРБ през 2009-а бяха точно тези – битка с монополите, престъпните групировки, които изсмукват жизнените сили на България. След няколко показни акции с помпозни имена - “Октопод”, “Наглите”, властта приключи с напъните. И даде силен отпор на идеята да се последва румънския пример в борбата с корупцията.

Яростта на бунта има своите сериозни основания, независимо дали сред протестиращите се навъртат провокатори, партийни емисари или криминални елементи. Вероятно всеки е виждал в социалните мрежи снимки от магазини в Европа, където цените на много стоки са в пъти по-ниски от тези в България, при това за еднакви продукти. Типичен пример за картелиране.

Наскоро бях в Шотландия и една вечер си купих от магазина сирене “Президент”, продукт на френска компания. Цената беше 2 паунда, малко над 4 лева. Два дни по-късно в Хасково, в Кафлунд видях същото, със същия грамаж и опаковка, от същия производител, на цена над 8 лева. Беше на промоция, с “голямо намаление” и цена над 6 лева. Значи ни продават “голямото намаление” на цена с 50 на сто по-висока от Шотландия, където впрочем минималната заплата е 900 паунда, около 2000 лева. Дори да вземам двойна и тройна заплата, пак бих се вбесил. Защото ни правят на туземци.

И най-гадното – според проучването на Агенцията по храните най-често двойни цени в сравнение с европейските имат бебешките пюрета.

И ако това не е работа на държавата, както ни уверява Борисов, на кого е?

Увъртането на Борисов вече ни идва в повече. Поне да признае, че има проблем с корупцията, но не е в състояние да се справи с нея.

Да признае, че не може да се пребори с Лукойл за цената на горивата. Което ние така или иначе виждаме. Няма логика при най-ниска ставка на акциза, която определя голяма част от цената на бензина, той да струва колкото в Белгия, където налогът е двоен. Няма логика много стоки на един и същи европейски производител тук да са на двойна цена, при десетократно по-ниски доходи.

И това е работа на държавата, на никого друг. Държавата трябва да осигури конкурентна среда, за да може пазарът да регулира цените и да ги направи нормални. А не да пълни гушите на олигарсите. И да обезлюдява България.

Заради многопосочните и понякога взаимноизключващи се искания протестите може да затихнат. Но те показват нещо много важно, най-вече защото са “срещу всичко”. Прословутото търпение на българина е достигнало критичното си ниво. И може да избухне със страшна сила и по най-малкия повод.

А това трябва да е ясен сигнал за властта. И не само за тази.

Тодор Кръшков