-Д-р Узунова, вие имате семейна история, човек от фамилията с присъда от Народния съд, разкажете за репресиите, на които е бил подложен дядо ви през 1945 година.

-Това е дядо ми Иван Атанасов. С баба ми са били начални учители. Живели в село Петокладенци.

Много не се говореше по тази тема докато съм била малка. Но все пак помня от разказите на едната ми леля. „Като почукаха, настръхнахме!“, разказваше тя за арестите през 1945 година. А баба ми, разказваше как са грабили дома й, когато са отвели дядо.

В сандъци имала платове за дъщерите си, донесени от родния й Лом, които после видяла на гърбовете на селянките.

Дядо ми е арестуван без обяснения, пратен е за повече от 6 месеца в Плевенския затвор. Ни вест, ни кост е имало от него през това време. Три момичета, едно момче и жена му остават на село. Баща ми е бил 16-17 годишен, най-голямото от децата му.

В крайна сметка обаче не са намерили за какво да му образуват дело на дядо и го пускат. Една нощ отново се чуло думкане по вратата. Всички изтръпнали, но после се оказало, че първенците на селото го търсят да им оправи някакви сметки, нищо, че тези същите са го тикнали преди в затвора.

По това време дядо ми е бил 45 годишен и като последствие, че все пак е бил посочен с пръст като „враг на народа“ навъртяния до момента стаж му е занулен. Дълги години той беше принуден да продава билетчета на Държавната лотария. Вече е бил възрастен, когато отново са го върнали в училище да преподава, понеже нямало кадри. И едва тогава отново е започнал да събира стаж. Милият, спомням си, че и половин пенсия не успя да вземе. А неговата история тегне и над четирите му деца-баща ми не можел да влезе да учи в университета, защото се издавала бележка от селото, в което е роден, а на тази бележка пишело “фашист“.

-88 души от Хасковски регион са осъдени на смърт от Народния съд, за 10 от тях има изпълнена смъртна присъда чрез разстрел. Какви са тези хора, какви са съдбите им, защо са присъдите им?

-Сред депутатите от 24-тото НС с присъда от Народния съд е народният представител от Хасково Георги Чалбуров-един от най-големите в региона представители на тютюневата промишленост. Той е с вкаран в затвора. Вадят го от там, когато вече Тютюнева промишленост бива одържавена, за да преговаря с германци от бизнеса. Те познават Георги Чалбуров още отпреди войната и поставят условие, че ще преговарят при условие, че тези преговори се водят от Чалбуров . Тогава го вадят от затвора, обличат го в костюм, лъскат го, както се казва, за пред хората и го изпращат на срещата. Преди това обаче, разбрал вече на какво са способни комунистите, поставя условие -на преговорите да присъства и човек от Държавна сигурност.

По-късно и се отказва от преговорите и дори от бизнеса. До края на живота си индустриалецът някога, работи като общ работник в складовете си. Дори синът му работи в Хасково под друга фамилия, за да не го застига миналото на баща му като “враг на народа“.

Какво се случва в Хасково в Народния съд обаче? Ръководи се от Гроздан Даскалов. Заседанието е в театъра. За съжаление от това заседание в музея имаме една единствена снимка, която обаче е много некачествена. На нея се вижда, че заседателите са около една обикновена, сякаш скована набързо, дървена маса. Народен обвинител е Георги Иванов Тодоров, Георги Попов му помага. Заседанията на Народния съд в Хасково започват на 12-ти март 1945 година. Подсъдими са 88 души. Това са хора от целия регион. Между другото сред осъдените има хора, които са убити преди Народния съд, но имената им са в писани в списъка на тези 88 осъдени. Така покриват предишни престъпления. Между обвинените фиктивно са: полковник Кирил Христов, поручик Йорданов, подпоручик Гогов, фелдфебел Пехливанов, подофицер Станков и полковник Велико Маринов, който е бил командир на полка. Те са разстреляни  още на 12-ти септември 1944 година при престрелка в казармата, когато идват хасковския и първомайския партизански отряди. Но и техните имена са сложени в  списъка със смъртните присъди „в името на народа”. Така са оправдали смъртта им -да не е като без съд и присъда.

Смъртна присъда има издадена и за  полицейския началник Стоян Овчаров. Последният път,когато майка му отива да го види в затвора, преди да го разстрелят, той й казва :Заклевам те, никой от семейството повече да не се занимава с политика.

Друг осъден на смърт е Пейчо Запрянов. При последното виждане с близките си, преди нощта на разстрела, той подава обувките си  и поръчва да ги дадат на брат му да ги носи. Той е бил полицай, осъден е, защото участва в хайка заедно с цялата полиция и войската при издирване на пуснати от ССР парашутисти. Около 41 година е било това. Единият от парашутистите пада около Харманли. Пейчо е взел колана на парашутиста, а това е било веществено доказателство. За какво му е бил- не знам. Но заради това получава смъртна присъда реално, а според обвинението това е доказателство, че той е убил парашутиста. Този колан е при нас в Музея.

-Каква е равносметката от тези репресии?

-Буквално: 135 масови процеса от Народния съд в цялата страна. 28 630 са арестуваните. 10 919 са с повдигнати обвинения. 9550 са издадените присъди. 2730 са осъдените на смърт, а 305 на доживотен затвор. Само за сравнение цитирам и следните данни от Нюрнбергските процеси /б.р. съдебните дела срещу държавни лица, замесени във Втората световна война и Холокоста по време на нацисткия режим/- осъдени са общо 19 души, от тях 12 на смърт.

-Народният съд означава ли съд на безумието?

-Абсолютно. Това е едно уродливо явление в новата ни история.

Поколенията трябва да знаят тези страници от историята, но наша отговорност е да бъдем премерени, да поднасяме фактите безпристрастно. Затова казвам: трябва да си спомняме, трябва да не забравяме историята, но трябва и да вървим напред. Младите хора трябва да познават това, което се е случило с нашите предци, но те трябва да са с поглед напред. Трябва да загърбим тези стари навици-да отмъщаваме, защото отмъщението води до отмъщение. Но за да се случи това трябва да се знае цената, която сме платили за убийствата и преди 9-ти септември, и  за тези, за които говорим сега, а тя е много скъпа. Цена за невинни хора. Трябва обаче да можем, да успеем  да простим.

Интервю на Красимира Славова