„Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” подкрепя изцяло усилията, решенията и действията на правителството на Р. България за ратифициране на Истанбулската конвенция – „Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“, която има за цел постигане на най-висок стандарт, на най-пълна и ефективна защита срещу насилието срещу жените, срещу домашното насилие и срещу насилието срещу децата“, се казва в разпространената от фондацията позиция. Неправителствената организация работи от години по проблемите на домашното насилие. В подкрепа на жертвите на домашно насилие и има изградени консултативни центрове в Хасково и Димитровград. По проект на Фондацията в Димитровград беше изграден и най-големият кризисен център за жени, жертви на домашно насилие в България.

Управителят на Фондация „Х&Д Джендър перспективи“ и „Български център за джендър изследвания-клон Хасково” Петя Петкова, която е и психолог, посочи какви са аргументите за позицията на подкрепа към ратифицирането в интервю за Haskovo.net.

-Г-жо Петкова, позициите на фондациите, които ръководите, са категорично в подкрепа на ратифицирането от българска страна на Истанбулската конвенция, защо е толкова важно това да се случи? 

 -Позицията ни не е просто от последните дни, след решението на Министерския съвет за внасяне на Конвенцията за ратифициране в Народното събрание. Тази позиция ясно я прокламираме от пет и дори 6 години. През последните 4 години ратифицирането на Истанбулската конвенция е и мото на 16-дневните кампании, които правим за насилието над жените. Дори сме събирали и подписки за узаконяването й. Ние сме организация, която от 15 години работи по проблематиката на домашното насилие и виждаме колко е трудно да се действа ефективно на база само един закон - Законът за защита от домашното насилие, колкото и работещ да е той. Трябва промяна и то кардинална, защото този закон върви по ГПК, а не по НПК. Една от промените, които трябва да направи България задължително, ратифицирайки Истанбулската конвенция, е инкриминирането на домашното насилие. Така ще се търси наказателна отговорност на извършителите. Защото това ще установи по-стабилна защита на всички жертви на домашното насилие - жени и деца. Овен това, държавите, ратифицирали конвенцията, се задължават да водят статистика, която към момента липсва. От узаконяването ще произтече и отговорност на държавата да финансира и обучава специалисти, които да работят с жертвите, както и да провежда масирани информационни кампании. В момента всичко това в България се прави само от неправителствения сектор, който все пак е с определен капацитет.

Само през нашите приемни в Хасково и Димитровград минават годишно около 200 души, които се нуждаят от закрила заради домашен тормоз. От тях не повече от 10-ина процента са мъже. Мъжете са също жертви на домашно насилие, но и в световен, и в национален мащаб, те са малък процент. Касае се основно за хора с увреждания, които са пострадали от близки - внуци, синове и дъщери, не в контекста на двойката.

-Но след толкова полезности, които изброихте, защо всъщност са споровете, българите изгубихме ли се отново в превода?

-За мен е непонятна позицията на партиите, на някои от политиците и министрите, които не подкрепят ратификацията. Едното от нещата, което според мен, би могло да предизвика такава позиция е просто политическата опозиция. Защото управляващите предлагат, опозицията - отхвърля. Категорично по темата не трябва да има политиканстване. Но по-страшната е позицията на хора, които се изказаха по темата доста неразбиращо, като Волен Сидеров. Той коментира, че основното, което го притеснява в конвенцията е, че не счита за нормално, ако омъжена жена откаже да прави секс с мъжа си, но това се случи, тя да може да се оплаче, че той я е изнасилил. И това да бъде признато от закона за факт, а тя -защитена. А всички помним побоищата и у нас, и по света точно на този политик. Такива, като него, приемат сякаш насилието, като нещо нормално. И като че ли самите тях ги е страх, че действието на Истанбулската конвенция ще доведе до строга законова регулация на наказателната отговорност, която ще носят насилниците. Защото в закон ще се облече преследването, както и сексуалното насилие по време на брак. Затова ние сме категорични, че това, което ще произходи от конвенцията, са само плюсове.

Във Франция, например, за тежки форми на домашно насилие има 20 години затвор.

-Gender-това е думата разковниче, която генерира скандалът. Вашата организация има в наименованието си тази дума, затова разяснете за нея.

-Откровено смятам, че много хора не осъзнават всъщност какво означава gender. В българския език се превежда буквално социален пол, но може да се преведе и като „социална роля“, което е нещо съвсем различно от социален пол, трети пол и другите спекулации, които чухме в последните дни относно превода. Какво означава социален пол? Това означава, че раждайки се мъж или жена, обществото ни налага стереотипни роли, от които произлиза какво трябва да върши една жена, какво трябва да прави един мъж. И точно от това всъщност целим да избягаме. Много се говореше до скоро, че медицинската сестра е само жена, педагогическите специалности са основно за жени. За това, че мъжът е по-силният и той трябва да изкарва парите в семейството, а жената трябва да е просто една домакиня или ако работи в никакъв случай да не изкарва повече от него. Не случайно и заплащането за мъжете и жените е с много големи разлики.

Тази конвенция цели не само по-добро равноправие на половете, а в основата й е защитата от насилие. Затова трябва да има инкриминиране на деянието домашно насилие. Защото сега делата влизат в съда, жертвите получават ограничителна заповед и горе-долу се спира до тук.

В България все още преследването не е престъпление. А много често, особено извършителите на домашно и сексуално насилие, преследват жертвите си.

Та само вижте случая с шесторното убийство. Никой не говори за нюанса на домашно насилие в него, а го има. Защото имаме двойка-мъж и жена, които се се разделили. Елена Кюхова е била преследвана от бившия си партньор, който става и неин палач. Преследването е наказуемо в повечето европейски страни.

-Има ли подобни случаи на толкова кръвожадно преследване на хора, които са спасени от преследвача си, респективно от насилника си, в кризисния център в Димитровград?

-Те всички са жени с такива истории. Никой просто за един шамар не си зарязва живота и не тръгва с децата си към много мъчителна и понякога дълга промяна, нали? Никой просто ей така не напуска дома си и средата си, за да бъде настанен в някакво общежитие с непознати. Но точно тези стъпки за много жени и децата им са единственият начин, за да си помогнат, често дори и за да останат живи.

И не само това, кризисните центрове са като убежище, там имат възможност жертвите да се "съберат", за да вземат правилните решения как да продължат живота си. Защото, ако една жена при системен тормоз у дома, който е търпяла с години, остане при насилника си, ако и да има разпоредителен протокол той да се въздържа от домашно насилие, тази жена никога няма да посмее да предприеме нещо повече от това да стиска зъби. Да не говорим, че когато тя е „под шапката“ на своя насилник няма да успее да прозре нещата така, че да започне да работи върху себе си, да се измъкне от ролята си на жертва.

-Направи ми впечатление в позицията, която разпространихте, че в България капацитетът на леглата за настаняване в центровете за защита от домашно насили е едва 200. Не е ли твърде малък този брой?

-Това е всичко. А в тази цифра са и леглата, осигурени за децата, защото повечето жени жертви на домашно насилие идват с децата си. Това е друга линия, която ще се промени от Истанбулска конвенция, ако Българи я ратифицира. Първо ще се води регулярно статистика от държавата за жертвите на домашно насилие. Това е важно, за да се види действителния мащаб на проблема. На много места по света всяка четвърта жена е обект на домашно насилие, в Европа, а вече и у нас, е всяка трета. А имайте предвид, че се знаят само хората, които са потърсили помощ, освен тях сигурно има още хиляди, които не са го направили.

-А какво се случва с жена, за която се оказва, че няма място да бъде настанена в едно такова защитено жилище?

-Най-често се връща в ситуацията и в средата, от които е избягала. Получава новата доза насилие, и това, защото е дръзнала да направи нещо за себе си, за живота си, да търси промяна. Опитът показва, че в следващите поне 10 години тя не се решава никога да потърси помощ отново.

Държавите, узаконили конвенцията, създават държавни екипи от специалисти, които да разпознават жертвите на домашно насилие и да им помагат.

Финансирането на кризисни центрове и работата въобще по проблемите на домашното насилие, както и отговорността на държавата, в момента е действително наша болна тема.

-Каква е вашата подкрепа от държавата, например за центъра, който сте изградили в Димитровград?

-20 хил. лв. годишно от Министерството на правосъдието. То разпределя около 200 хил. лв. на година, като се обявяват конкурси за НПО-тата за проекти.

-А реалната издръжката на център за закрила от домашно насилие колко е на година?

-Между 90 и 100 хил. лева годишно. Поддържаме психолог, юрист, технически сътрудник, координатор на проекта. Тези хора, които са настанени се изхранват. Много от тях минават в пълна нелегалност.

- Кой ги издържа в такъв случай?

-Повечето действително нямат нищо, има и такива, на които родители и близки помагат. Но  това не е най-важното. Най-важното е да има пълна поддръжка на такива центрове, заради сигурната среда, която получават в тях пострадалите от домашно насилие. Тези центрове се превръщат за тях и децата им в убежище буквално. Конвенцията брани и децата, които стават свидетели на домашно насилие. Пострадалите трябва да имат собствена среда, в която да се чувстват свободни да взимат своите решения, да имат възможност за престой в центъра, колкото дълго им е необходимо, докато стигнат до решението дали да излязат навън, дали да започнат работа, или не. Да се стабилизират до такава степен от преживяното, че да могат да се чувстват сигурни, а през това време за тях да са предприети мерки-юридически, социални и психологически. 

В региони, където има организация, работеща по проблематиката на домашното насилие, статистиката за жертви е висока. Където няма в съда няма нито едно дело. Не защото го няма проблемът, а защото няма кой да насочи и насърчи потърпевшите да потърсят помощ.

-Как може всеки от нас да помогне по проблема?

-Най-малкото с позиция и прочитане на Конвенцията, само 32 страници е. Така хората няма да се оставят  да бъдат манипулирани за нейното действие, ще могат да изградят свое мнение.

Пълният текст на Конвенцията може да прочетете тук.

Интервю на Красимира Славова