Как комунистическите спецслужби свиха съкровището на Емин ага

Тайнственото несметно съкровище на Емин ага от векове възпалява въображението на иманяри, краеведи и историци. Търсенето му все още продължава по баири и гори.

Ето една от версиите за съкровището и неговата съдба. Авторът Марин Караиванов е дългогодишен шеф на Държавния архив в Хасково.

Когато говорим за почти баснословното съкровище на Емин ага, официално провъзгласен със султански ферман през 1794-а година за мютесалим (управител) на касабата Хаскьой (град Хасково) и популярен с гръмкото прозвище „Хаскьойски цар”, трябва да имаме предвид, че в конкретният случай тук се касае за наистина едно импозантно по размери и обем имане, което не би могло да се побере дори и в една цяла влакова композиция от двадесет товарни вагона. По своето невероятно, наистина колосално количество алтъни и какви ли не неимоверни скъпоценности това съкровище било може би донякъде съразмерно единствено с неизброимите богатства, похитени от френските кръстоносци през далечната 1091-а година, когато с неимоверен рицарски иманярски хъс тотално разкопали руините на легендарния еврейски Йерусалимски храм на цар Соломон!

Всъщност необятните драгоценности, които прословутият Емин ага е обсебил през 1808-а година от падишахския дворец и от бездънната султанска хазна в Истанбул, разбивайки на пух и прах с баснословната си исполинска брадва позлатените от горе до долу дворцови порти, откогато и впрочем се самоудостоява с импресивното прозвище „Балталъ”, сиреч „Брадваря”, надхвърлят многократно и най-развинтеното иманярско въображение. Именно туй баснословно съкровище Емин ага, изпаднал в немилост пред новия султан Махмуд Втори, решава през месец май 1812-а година да бъде скрито в земните недра на едно затънтено, вдън горската пустош, гористо възвишение, наречено от него самия „Куруджийско кале” („Горска крепост”), на около има-няма десетина километра от селището Гердима (днешно село Нова Надежда) и само на километър-два от десния бряг на  реката Мерич, османо-турското име на река Марица. Грандиозното мероприятие по укриването на съкровището, ръководено от най-верния билюкбашия на Емин ага – българинът Вълко Байрактар, приключва успешно, но няколко дена преди това, нейде в края на месец март 1813-а година, до Байрактаря и ордата му от фанатично предани арнаути-кърджалии, достига вестта, че „Хаскьойският цар” е загинал в кръвопролитна битка със султановия аскер и че многобройните му пълчища са до крак унищожени. Тогава Вълко Байрактар решава да обсеби грандиозното съкровище и на 25.04.1813 година, заедно с преданата си арнаутска дружина и с натоварените с безброй скъпоценности каици изчезват яко дим по буйно придошлата, поради пролетните дъждове, река Марица...

Сред иманярската диаспора, особено пък измежду турската, циркулират какви ли не устни и писмени, откъслечни сведения, плод на още по-откъслечни, иманярски, турски преписки, как ужким Байрактарят и арнаутите с тежкотонажния търговски кораб „Расим паша” благополучно са се добрали до бреговете на Северна Америка. И тук-таме дори се намеква как техните потомци, вече бизнесмени, дърпат конците на финансови империи сред джунглата на Уол Стрийт в Ню Йорк, макар че на тия  потомци едва ли някога би им хрумнало, че прапрадядовците им някога разбойнически са миткали с кървави ятагани из кориите на Румелия!

Сред някои иманяри в България (след Освобождението от Османското иго до 2016г. от съществуващите почти 90 000 древно-тракийски могили вече абсолютно всички са варварски отарашени!) и до ден днешен полулегално се разпространяват мистериозни четива за наистина чутовното съкровище на Емин ага, като особено митично-прехвалената записка на иманяря Иван Коев от село Остър камък, Харманлийско, а и една твърде мистично загадъчна, претендираща за достоверност, турско-арабска иманярска записка, съставена посредством арабското, консонантно писмо, която била уж писана лично от истанбулския молла Юсеин Акиф, доверен ятак на Емин-аговия билюкбашия Вълко Байрактар. Именно това по всяка вероятност, на пръв поглед химерично, ала все пак черно на бяло, реално писмено свидетелство, неизбежно породи впоследствие и какви ли не многовариантни преписи в следващите вече повече от двеста години...

А пък що се отнася до иманярските необуздани мераци,  обзели командира на тъй наречената политическа чета „Христо Ботев” (1924-1925г.), а именно прононсираният комунист Радю Делчев-Чалъка и анархизираният четник-дружбаш Атанас Георгиев – Дъвката, изглежда  са били  от прилепчивите лакърдии на другия самобитен анархист Митю Ганев – подвойвода на същата тази, всъщност анархокомунистическа чета, докопал се навремето до имането на Ангел войвода, въплътено в дузина делви с алтъни, махмудии, златни и сребърни накити.  Несъмнено патетичните дитирамби на Митю Ганев за невъобразимото Еминагово съкровище попадат на извънредно благодатна почва! И Радю Чалъка, и Дъвката били обзети от фикс-идеята да открият съкровището на Емин ага, а войводата наивно се блазнел от мегаломанската мисъл, щом турят ръка на съкровищницата, без размотаване, незабавно да поемат към Съветска Русия, за да спонсорират победоносно триумфа на Световната пролетарска революция! Затова и Митю Ганев изобщо не имигрира в Югославия, а Делчев и Дъвката, макар и да се прехвърлят на сръбската територия, откъдето са могли без особени спънки да се озоват в Съветска Русия, отново през 1926-а година правят опит да се върнат нелегално в България, ала загиват в престрелка с граничарите на Сръбско-Българската граница. Друг е въпросът, че и дори да бяха обсебили чутовното имане, неговият чудовищен размер едва ли щеше да направи възможно изнасянето му в чужбина, и то нелегално от харамии, преследвани от българските властимащи и официално обявени за свръхопасни разбойници! И едва ли случайно в спомените си сестрата на Дъвката - Мария Арнаудова, пише, че „дорде от лудите глави Митю и батьо Атанас всякакви ербап, бабаитски похождения можеха да се очакват, щото през живота си даже и един кьорав вестник не бяха прочели, макар да помнеха наизуст Ботевите стихове, то от бая начетеният Радю Чалъка, изпоназубрил де що има какви ли не комунистически лакърдии, би трябвало да се ожидава по свестен акъл. Ама язък! И той беше надал ухо на иманярските тинтири-минтири и опашати търчи-лъжи и тъй, аслъ, си погина нахакерене, завалията, за оня ми ти дет духа!” – въздиша в мемоарните си писания сестрата на Атанас Дъвката.

Цели осемнадесет години Емин ага е легитимен мютесалим (управител) на касабата Хаскьой, нещо повече, дори в редица автентични и то официални, османо-турски документи бива титулуван като „Хаскьойски цар”, сиреч, знатен, привилегирован велможа с неограничено самовластие. Еминаговата, свирепа орда несъмнено е била най-многобройната в цялата Османска империя, наброявайки около двадесет хиляди изпечени, фанатизирани главорези. Необятната хазна на прочутия Хаскьойски мютесалим конкурира султанската съкровищница, факт, за който макар и нарочно, ала, уви, съвсем бегло, споменава в мемоарите си и то чак в следосвобожденските години, лукавият шейретин, интимният османо-турски довереник и най-богат хасковски чорбаджия, нотабилът Христодул Шишманов, навремето личен хазнатар на кърджалийския предводител. Горе-долу същата тая информация твърдят в писмените си спомени и възрожденският деятел Нестор Марков, и хасковският историк Иван Добрев, и най-изявения хасковски краевед Борис Колев. Тъй че възниква закономерният въпрос: Къде са се дянали тия наистина несметни съкровища подир апокалиптичното рухване на кръвожадното кърджалийско царство? Защото султановите низами веднага след кръвопролитната битка за касабата Хаскьой – метрополията на Еминджика, не намират в града пукнат алтън! Ето защо възможно ли е все пак да се окажат донякъде достоверни някои, на пръв поглед сензационни предположения, че Емин ага през месец май 1812-а година е наредил съкровищата му да бъдат скрити вдън земята във възвишението Куруджийско кале. И дали впоследствие са били изровени по повелята на билюкбашията Вълко Байрактар и превозени с презокеански кораб чак в Северна Америка? Може би е възможно, но звучи твърде по холивудски сензационно! Всъщност наистина властта на Емин ага в Хасковския вилает е била безпределна. Безспорно обаче Емин ага е бил достатъчно прозорлив мъж, за да предвиди, че рано или късно могъщият османски султан отново ще сложи ръка на любимата му Хаскьойска столица. Тъй че пред  Брадваря неизбежно и съвсем логически възниква дилемата къде да потули съкровищата. И ето че лукавият Емин ага взема едно наистина нестандартно решение: вгражда, и то посред нощите, масивните, обковани със стоманени ширити чамови сандъци току под каменния фундамент на най-голямата дотогава в касабата Хаскьой монументална постройка – Хамамът, изграден някъде в края на 12-ти век. Всъщност хамамите за всички мюсюлмани са вторите по приоритет държавни, обществени сгради след религиозните ислямски постройки: джамиите, което точно в този конкретен случай е от особено, решаващо значение за сигурността на  имането! Още повече, че кърджалиите на Еминджика обезглавяват до крак всички онези стотици клетници, които, макар и насилствено, вземат участие в зазиждането на съкровището. Емин-аговите катили изгарят труповете им в близкия до града горист гъсталак, дъбовата кория, наречена Кенана. Тази твърде любопитна, ала все пак доста логична хипотеза, се отстояваше навремето от талантливия хасковски краевед Борис Колев и макар и под сурдинка се споделяше от началника на Окръжния партиен архив на БКП-Хасково Васил Христов, както и от вечния БКП-дисидент Асен Митев – първият шеф на Държавна сигурност в Хасково.

На 19.03.1813 година многочислените табори на Исмаил бей Серески и на Одринският бостанджибашия Дагдевиреноглу най-сетне превземат кърджалийската столица Хаскьой. Една седмица преди това вече катастрофално оредялата Емин-аговата орда претърпява съкрушително поражение край опожареното от тях селище Харманлий. С около триста-петстотин кърджалии Еминджика криво-ляво успява да се прислони в село Пашикьой (днешно Войводово), но подир кровопролитни седемдневни люти боеве, е тотално разгромен, самият той пленен и безцеремонно обезглавен. От 30-ти март 1813-а  десетина денонощия набитата му на огромен кол глава е демонстративно изложена в самия център на Истанбул.

Но ето че някак ненадейно, подир 152 години, в НРБ, на 13-ти май 1965-а година, в самия център на Хасково сапьорска част, късно през нощта, тотално взривява масивната каменна сграда на Хасковския хамам, официално обявен още през 1957г. за паметник на културата с общо-национално значение. Умишленото, дори криминално решение за цялостното унищожаване на този обект се взима съвършено дискретно, и то на възможно най-високото, правителствено равнище в НРБ, за което пък преди всичко са пряко съпричастни всевиждащите и всезнаещи спецагентурни структури - ДС, РУМНО, КГБ и ГРУ.

Тази ситуация очевадно си личи и от извънредно-екстреното, съвършено инкогнито за хасковските граждани присъствие по време на взривяването на такива особи като килъра Мирчо Спасов – първи зам. председател на КДС при МВР, на съветския посланик в НРБ Николай Органов и на старшия съветник на КГБ при МВР Алексей Куренков, както и на Господин Корцанов – първи секретар на Окръжния комитет на БКП-Хасково...

В нощните часове на взриво-заличителната спецоперация вземат дейно участие дори танкове от Хасковското танково поделение, което е повече от парадоксално.

Изводът се налага сам по себе си, а именно, че вездесъщата Кремълска върхушка и марионетната Тодор-Живкова клика най-безогледно слагат ръка на легендарното, необятно съкровище на Емин ага!

Що се отнася особено пък до ръководното участие на съветските КГБ и ГРУ в откриването и най-вече в обсебването на хамамско съкровище, в това няма място за някакво чудене и маене! Разбира се, съвсем формално, оперативната работа по изваждане на Емин-аговото съкровище изпод хамамския каменен фундамент се осъществява уж под прякото ръководство на прословутия отдел „Военен” при ЦК на БКП с началник генерал Ангел Цанев. Обаче както фамозния отдел „Военен” при ЦК на БКП, така и ДС, и военното разузнаване РУМНО, са преди всичко, едно към едно, пряко подчинени на съветските структури КГБ и ГРУ – могъщото военно разузнаване на Съветския съюз, чиито феноменални спецотдели за издирване на съкровища, превъзхождат многократно уменията на BG-спецченгетата в твърде здрачната сфера на иманярските технологии.

Всъщност още през 1923-а година, фанатичният шеф на ГПУ Феликс Дзержински, лично се заема със спешното организиране на един приоритетен, свръхсекретен спецотдел за търсене на съкровища, който се оглавява от склонния към окултизъм, обаче иначе твърде сведущ, дори доста талантлив в иманярския бизнес чекист Глеб Бокий, разстрелян по време на сталинистките чистки в СССР през 1937-а година. Именно тоя Бокий се озовава чак в Хималаите – Тибет и по-точно в мистериозната Шамбала, считана за неизчерпаем източник на древна мъдрост, където контактува с руския философ-мистик Николай Рьорих. Разбира се, целокупната дейност на този енигматичен чекистки отдел има пряко отношение към неразгаданите казуси - съкровищата на цар Иван Грозни, мистериозните гробници със съкровища на хунския вожд Атила и Чингис хан, с тъй наречената „Кехлибарена стая”, популярно известна и с наименованието „Осмото чудо на света”,  плячкосана от нацистите по време на Втората световна война и до ден-днешен останала неоткрита, въпреки безчетните упорити опити на многобройните мераклии-търсачи.

България гъмжи от тълпи кагебистки агенти, а  несъмнено спец отрядът от свръхсекретните отдели на КГБ и ГРУ – Съветското военно разузнаване, е бил перфектно снаряжен с най-съвременна технология за издирване на всякакви видове съкровища, дистанционни локатори, металотърсачи и металдетектори, както и свръхчувствителни скенери, електронни багети и какви ли не още технологически екстри, тъй че преди да бъде окончателно взривено, каменното хамамско дюшеме е било най-щателно прослушано. Над това, несъмнено най-импозантното  иманярско мероприятие в българската история, до ден днешен обаче гробовно продължава да цари безмълвието на мафиозната, партком-държавническа омерта. Когато преди време направих опит да разговарям с една от внучките на един бивш вип-партком кадър, дейно участвал в тези събития, тя ме изгледа стръвнишки с бялото на очите си и оттогава категорично твърди, че изобщо не ме познава. Тук няма въобще да се спирам на множеството мемоарни записки по този наистина сензационен казус, написани навремето от хасковските интелектуалци: краеведа Борис Колев, маститите историци Иван Добрев и Тодор Делев, дългогодишният началник на Хасковския окръжен партиен архив – Васил Христов, културтрегера Денко Чаръков, както и литературоведът-анархист Делчо Василев Демирев, които в една или друга степен, категорично потвърждават  съществуването на Емин-аговото съкровище и най-вече неговото местоположение в Хасковското землище. А и едва ли е толкова случайно, че в архивното море от документи, съставени преди, по време и подир вандалското унищожаване на Хасковския хамам, преди всичко в архивите на Хасковския окръжен, градски и общински народни съвети, явно съвсем умишлено никъде няма записано и едно дори епизодично обсъждане или решение за разрушаването на средновековната Хамамска сграда. А и в местната вестникарска преса абсолютно липсват каквито и да е публикации по въпросното щекотливо взривяване на Хамама.

Впрочем в България официално са регистрирани над 160 хиляди важни археологически обекти, повечето от които целенасочено и най-безцеремонно се разграбват не само от нашенски, байганювски хищници-любители на артефакти, но най-вече и от граждани на други държави...А че горецитираният Спец-Кагебистки отдел за издирване на съкровища никога не е преставал нито за момент да функционира, се доказва недвусмислено от хеликоптерния набег над Перперикон по обед на 5-ти август 1985-а година, когато пред смаяните ми очи и погледите на други стотици озадачени екскурзианти, между които и археолози, огромен съветски хеликоптер МИ-26, обозначен с военни знаци, вдигна и натовари може би повече от тритонен, каменен саркофаг. От  слисаните зрители стана ясно, че същият този хеликоптер поне още шест-седем пъти е превозвал такива тежкотонажни археологически артефакти...

И тъй – мит или реалност е съкровището на Емин ага? Естествено, че е реалност и че е било извънредно огромно по обем имане, та агата е оплячкосал не някоя Българо-гръцка банка, а бездънната хазна на падишаха. И това е един стопроцентов исторически факт! Търсенето му обаче от маргинални, иманярски групички е всъщност мисия невъзможна! Такива иманяри са нямали и нямат нито физическия, нито пък особено финансовия капацитет, за да осъществят подобно грандиозно начинание. За подобно начинание са необходими най-вече огромни финансови средства и стотици, ако ли не хиляди изкопчии, както и съответната техника. Тъй че такова съкровище едва ли е лъжица за устата на тривиалните иманяри. Ала подобно колосално имане едва ли може да изчезне ей тъй! Ето защо, в края на краищата съвсем логично, съкровището на Емин ага попада в ръцете на вездесъщата Съветско-българска олигархична партокрация, чиито безпардонни наследници са днешните руско-български олигархични тузове...

А от Хасковският хамам не остана дори и една що-годе свястна автентична фотография, било като обикновена, пощенска картичка или панорамна снимка на тази средновековна сграда. От КГБ-ДС-централите прагматично спретнаха и пуснаха из публичното пространство една дезинформационна притча, че до унищожаването на Хамама се стигнало поради някакво си каламбурно, случайно недоразумение.

Някои от хасковските отговорни другари били уж най-решително против Хамамското събаряне, докато други хасковски отговорни другари кой знае защо пък копнеели на всяка цена да рушнат въпросната, многовековна турска баня. Именно точно тези антихамамски настроени товарищи злодейски укрили с няколко дни писмото с благоприятното решение за запазването на Хасковския Хамам на съответната висшестояща Софийска инстанция, която изрично апелирала за съхраняване на археологичния монумент и впоследствие йезуитски се аргументирали с мудността на пощите за вече тяхното фатално окъсняло писмо от София.

Липсват обаче каквито и да са документални данни, че въпросните отговорни другари, виновни за вандалското затриване на една археологическа забележителност, са били някога съдебно наказани, нито пък, че някога си все пак им е потърсена някаква служебна отговорност или поне в тъй нареченото публично пространство официално да са били оповестени техните имена...

А понастоящем единствено само възстановената Часовникова кула в центъра на Хасково напомня, макар и косвено, за времената, когато Емин ага е титулуван като „Хаскьойският цар”, пред когото е треперел и султанът. И който още в началото на 19-ти век е издигнал старата Часовникова кула, чийто прототип е и сегашната постройка в частично, съвсем маргинално реставрираната Хасковска чаршия.                   

Марин Караиванов