Книга за радио Хасково издаде в САЩ хасковлията Костадин Жеков. Тя се нарича “95.3 радиостраници” и излиза по повод 25-ата годишнина от създаването на радиото.

В малката книжка са събрани спомени и интересни случки от кухнята на медията от хората от първия екип на радиото – Ирена Узунова, Йосиф Давидов, Маринела Филипова, Антон Василев, Мария Стойкова, Георги Николов, Василка Иванова – Вики, Пенка Янкова и, разбира се, от автора Костадин Жеков.

Книжката ще бъде представена в събота, 8 октомври, във фоайето на читалище “Заря” в Хасково от 18 часа. Освен нея на публиката ще бъде представен и сборникът “Лирика и разкази”, който авторът също е издал в САЩ през 2012-а.

Освен двете книги във фоайето ще е подредена и изложба фотоси от Костадин Жеков.

- Господин Жеков, как се роди идеята за тези премиери – три в едно?

- Златко Латев, който ми е съученик, много отдавна ми подхвърля да направим една изложба с мои снимки и аз винаги се съгласявам. Но все по някаква причина отлагах. Сега обаче седнах и проверих, че имам над 800 добри снимки от различни кътчета на света. Исках да селектирам 30 за изложба, в крайна сметка се оказаха 60.

Сборникът “Лирика и разкази” излезе в САЩ през 2012-а, но оттогава не съм си идвал в Хасково и реших, че поводът е удобен. А радио Хасково винаги си е било голяма тръпка за мен. Това беше първото радио след Националното, което получи лиценз за УКВ честота - 95.3. Затова съм кръстил така и книгата. В нея са събрани спомени на колеги, които успях да издиря, за първите години на радиото – от 1991-а, през 1994-а, когато получихме лиценз за ефира, до напускането ми.

- А защо напуснахте радиото?

- Написал съм го в книгата. През 1999 година радиото осъмна с тричленен борд на директорите, които изобщо нямаха представа как се прави радио. След управител като Ирена Узунова, а след нея Александър Бозаков, изведнъж нещата тръгнаха на зле. Рекламодателите се отдръпнаха, в ефира започна да звучи чалга. Заплатите бяха намалени от 280 на 70 лева, които и не се изплащаха редовно. Стана нетърпимо и напуснах.

- А кога заминахте за Щатите?

- През 2002 г. Спечелих Зелена карта. Ситуацията в страната беше станала ужасна. Безработица, безизходица. Продавах мебелите вкъщи, за да има какво да ядем.

- А в Щатите лесно ли се устроихте?

- В началото беше много трудно. Още повече, че трябваше и да връщаме заемите, които взехме, за да отпътуваме за Америка. Особено първата година беше доста зле. Започнах работа като шофьор, нещо като снабдител. През 2005-а заминах за Лас Вегас, изкарах курсове за крупие и започнах работа в казино.

- Добре ли печели едно крупие в столицата на хазарта?

- Зависи. Тези в центъра на Лас Вегас, където са елитните казина, да. Аз не успях да стигна до центъра, работех в периферията. Работих като крупие 3 години.

- Защо напуснахте, какво се случи?

- Голямата рецесия през 2008-а. Много фирми, големи корпорации фалираха, много хора останаха без работа. Лас Вегас буквално опустя. Затова се върнах в Чикаго при семейството си. Стоях година и половина без работа, издържаше ме съпругата ми, която е детска учителка. Този период също беше много труден за мен. За да подпомагам семейния бюджет си продадох барабаните и чинелите, над 120 DVD-та с концерти и филми от колекцията си.

После изкарах специален курс и започнах работа като шофьор на лимузина, на тази работа съм до днес.

- Това е доста екзотична професия за България. Богаташи ли возите?

- Това е нещо като луксозно такси. Над 70 на сто от поръчките са с предварителни заявки и авансово плащане. Не бих казал, че клиентите са богаташи, милионерите си имат и коли, и шофьори. По-скоро са средната класа на Америка. Става дума за редовна клиентела на фирмата, в която работя. Сред тях една голяма част, разбира се, са преуспяващи бизнесмени.

- Приличат ли си заможните хора в България с тези в Америка?

- Категорично не. Там богатите хора са изключително скромни – и в облекло, и в обноски. Много от тях ходят с дънки и тениска. Тук парадират. В Америка не можеш да видиш човек, накичен със златни ланци и верижки. Или ако видиш, ще е някой латиноамериканец.

- Животът навсякъде е труден. Лесно ли се живее в Америка?

- Определено е лесен животът, ако имаш работа. В България минималната заплата колко е?

- 420 лева. В САЩ колко е?

- В САЩ минималното заплащане е около 1200 долара месечно. За ток например моето семейство плаща между 35 и 40 долара. Бензинът е по-евтин от този в България. За храна месечно отделяме средно по 200 долара, с тези пари хладилникът е пълен догоре, без да се лишаваме от нищо. Ако пък и двамата в семейството работят, проблеми от битово естество просто няма как да има.

- Това изглежда като друг свят. Но носталгията?

- Е, това е проблемът. Много българи живеят в САЩ по 6 месеца, останалото време са в родината. Други пък, повечето, поне веднъж годишно си идват за по месец или кой колкото може. За трети, като мен, минават години, преди да успеят да се приберат в България. Проблемът е, че ако искаш отпуск, трябва да си намериш заместник.

Тодор Кръшков