Съвсем наскоро се замислих кое кара децата да започнат да прибягват към лъжата и да се спасяват в механизмите на измамата.

Това, което ме провокира беше повтарящото се поведение на моето дете при среща с досадни, разпитващи и напълно безинтересни възрастни. Реакцията и, както при много други деца, беше разсеяно да гледа в разни други посоки, да не отговаря на въпросите, по простата причина, че не слуша, - с две думи да игнорира любезния непознат. Нейното поведение може и да не е чак толкова изненадващо, но нашата реакция като родители веднага беше, без да се замислим, да и се скараме и да обясним подробно, че всичко това е социално неприемливо и че винаги, когато и се говори, трябва да отговаря.

Скоро след случката се позамислих какво всъщност направихме. Колкото и стряскащо да звучи, ние всъщност и преподадохме урок по лъжа. Да, разбира се от ония дребните, „бели“ лъжи, които изисква от нас обществото. Да, разбира се в името на любезното отношение. Да, разбира се, защото така е прието.

Как обаче интерпретира всичко това едно дете? Дали може да прави разлика между малки и големи лъжи?

Всеки ден по една или друга причина правим демонстрация как се мами и дори не се замисляме. Някой звънне по телефона и не ни се излиза, хоп, рязко се оказваме неразположени, с главоболие или пък много заети. Децата виждат, чуват и знаят каква е истината. Някой позвъни на вратата, изведнъж ни няма и притихнали не отваряме вратата. Загубим домашен любимец, оказва се, че е заминал с овчарите, защото там щял да бъде много по-щастлив (още си спомняма какво ми разказаха баба ми и дядо ми за любимото ми овчарско куче). Да не говорим за „ Ако не си изядеш яденето, ще те дам на торбалан”, “Ако не слушаш, аз си тръгвам и те оставям тук“, „ Лошите деца ги взема...“ не знам си кой и т.н.

Реално погледнато уж малки, уж безвредни пък всъщност първите лъжи в живота на едно дете, ги изричаме именно ние - родителите. Причините са различни, понякога, защото смятаме, че истината е непосилна и неразбираема за тях и ще ги нарани; друг път, за да постигнем нещо; трети път, защото нас така са ни учили; четвърти, защото да излъжеш е по-лесно... А има изследователи, които дори твърдят, че без лъжата в ранна възраст децата няма да развият въображението си, и дори достигат до по-далече като определят децата, които лъжат успешно като по-развити, защото, за да умееш да изкривиш действителността първо трябва добре да си разбрал каква е тя.

Къде е истината, къде е лъжата и кои са допустимите параметри всеки сам търси в живота си.

Лично на мен ми се струва, че понякога се прекалява с дребните, „бели“ лъжи, които се казват на децата и неволно се създава такъв модел за подражание. По този начин често се избягват и неудобните въпроси от типа: за смъртта, секса, любовта, а всъщност тези теми са неудобни само за нас, другото е преднагласа за реакцията на децата. Разговорът за починал домашен любимец с дете на 4 години, със сигурност е неприятен, но пък аз бих рискувала да го проведа. Колкото по-рано се въвеждат трудните теми, толкова по-естествено биват възприети. Превръщат се в априорно знание.

И за да приключа с нещо забавно, ще ви споделя как се е запечатал в съзнанието ми един момент от небезизвестния в 90-те сериал „Приятели“. Там една от героините беше поканена в детска библиотека да свири с китара песнички. Много скоро след като започна да пее своите произведения от типа: как кюфтетата се правят като се разфасоват и смелят кравите, как хората умират от болести и т.н, децата и сложиха прозвището “госпожата, която казва истината“ и се превърна в истински хит. Родителите, разбира се, поискаха да бъде изгонена от библиотеката.

 Вие ще   изгоните ли "госпожата, която казва истината"?

Ж.М