Снощи присъствах на съпреживяването на една емоция. Отдавна не бях виждала хората в Хасково така да се разкрият, отпуснат и да дадат душата си на концерт. Всичко се случи в името на една добра кауза- да помогнем на Ники, но и да даде сигнал зa oще нещо.

В града ни би трябвало да има, може да има и ако бъде провокирано, все пак има гражданско общество. Само за броени дни в кампанията за набиране на средства се включи почти целия град. Деца и възрастни се самоорганизираха, предлагаха помощта си, участваха с акции, концерти, представления.

Какво ми направи най-силно впечатление на последния концерт на площада и защо пиша именно за него?

Нямаше ги хасковските институции. Липсата им пролича, и то в положителен аспект. Нямаше костюмирани водещи, които вдървено да четат странни слова от големи листи. Нямаше помпозни речи на непознати пълководци. Нямаше сковаващ сценарий и подредена послушно по скамейките публика. Всички се чувстваха свободни да изразят съпричастността си. Всеки без страх можеше да се включи, да се покачи на сцената, непринудено да танцува и да пее.Самият факт, че толкова много хора се бяха самоорганизирали създаде напълно различна атмосфера. Малките дечица си скачаха по сцената заедно с участниците и никой не им попречи и не ги изгони. Случайно минаващи се спираха и включваха в общата емоция.Цялата публика скачаше и съпреживяваше. И макар отначало инициативата да започна плахо, към края на концерта площада беше пълен и всички заедно се бяха впуснали в танц, с който да прогонят злото. Две групи символично се пребориха едни срещу други. Понесоха се в танц, с който да се върнат до корените си и там в болката и спомена за нестинарските въглени и тежестта на кукерските дрехи да прогонят злото и болестта завинаги. Вярвам, че успяха.

Нека спасим Ники!

Нека продължим да бъдем гражданско общество!

Ж.М