Малин,Гана, Йорданка

Пътят от отчаянието до надеждата, от самотата до намирането на истински приятели, понякога е доста дълъг. Георги, Анто, Лета, Гана, Малин, Йорданка и десетки други пенсионери обаче не се отказват да извървят този път докрай. Минали през водовъртежа на не една и две лични драми, изживели стотици мрачни дни и безсънни нощи, те стигат до своето спасение – Дома за стари хора в село Фатово, Смолянско. Там, в есента на живота си, най-накрая намират сигурен подслон, спокойствие и уют. Да се чувстваш щастлив на подобно място на пръв поглед изглежда странно, но аз го видях с очите си и го усетих със сърцето си. 

Анто, на 67 г.: От 2006 г. съм във Фатово. Ако не бях попаднал тук, едва ли щях да оживея. Преди да дойда, 2 години живях на квартира. Взимах 69 лева пенсия, 40 лв. давах за наем, токът и водата - отделно. Как оцелях, само аз си знам. А навремето бях военен, старшина. 
-Имаш ли деца, Анто?
-Имам дъщеря и две внучки. Едната се ожени, сега чакам и правнуче. 
-Идват ли да те виждат?
-Откакто съм тука, вече девета година, никой не ме е потърсил. Нито идват при мен, нито по телефон се обаждат. Да са живи и здрави, не им мисля лошото! Тук си ми е много добре – топло ми е и всичко ми е под ръка. Чувствам се прекрасно.
-А ти, бай Георги, откога си във Фатово?
-От 2013-а съм тук. Така се случи, че останах без дом, после получих инфаркт... Децата ми знаят, че съм в дом за стари хора, но и моята съдба е като на Анто - нито идват, нито се обаждат. В чужбина са. 
-Ако те навестят неочаквано, как ще се почувстваш?
-Ще е цяла изненада да ме потърсят. Едва ли ще го направят. Всички чакаме синовете и дъщерите си, ама… 
Анто: Да са живи и здрави!
-Имате ли тук снимки на децата, на внуците?
Георги: О, имаме, разбира се, и постоянно ги гледаме… Само снимките ни останаха. Най-хубавото на дома е, че има много удобства. По двама сме в стая, с баня и тоалетна във всяка. Даже мисля, че тук е по-добре, отколкото при вас. По три пъти на ден ни дават топла храна. Аз не вярвам навън хората да ядат толкова много. /Смее се/ Тук е нашият дом, тук е нашето семейство, тук ни е всичко. Играем карти, табла… Имаме телевизор и компютър. Развлечения – дал Господ! Спокойно ни е.
Гана, на 84 г.: И аз по малко играя. /Смее се./ Доскоро и плетях, ама вече не виждам хубаво. Мен преди 2 години ме доведоха мои близки, децата на сестра ми, защото не съм добре със сърцето, пък нямаме лекар на село. Моят син почина на 30 г., погребах го млад и зелен. Едно дете имах само. Мъжът ми… и той почина и аз останах сама. Донякъде се справях, ама… Сърцето, като изневери, вече не мога да се гледам сама. Племенниците рядко идват, те са заети. Най-ценното тук е, че има доктор, а сестрите минават по три пъти на ден - поддържат ни, лекуват ни... Много хубаво ни гледат, не можем да си кривим устата. 88 души сме - готвят ни, перат ни, чистят ни, какво да искаме от туй по-хубаво? Грешка няма! Имаме всякакви удобства.
-Създавате ли добри приятелства?
Георги: Как не? Приятели сме всичките. Нито има за какво да се караме, нито има какво да делим.
-Чувала съм, че в някои домове сключват и бракове.
Малин: И при нас има подобен случай. /Всички се усмихват и поглеждат към Анто/
Анто: Малко след като дойдох, заживях с една жена без брак, на семейни начала. Лета се казва и сме в една стая. 
-Значи тук си си намерил късмета?
-Тя ми е третият късмет. Първите ми две съпруги починаха, тази ми е третата жена. Ами… какво да се прави, трябва на стари години другарче да си имаш. Болестите не ни дават възможност да се движим свободно, но като сме двама, е по-лесно - има с кого да споделиш и радост, и тъга. Така че ние може да плачем от болка, но плачем и от щастие и благодарност, че тук не се чувстваме самотни.
Малин, на 68 г.: Аз пък сам реших да дойда /смее се/, не им казах на мойте деца, тъй че нямаше как да ме спрат. Те са по Пловдив, по Гърция… Не съм добре с краката и не мога да се справям сам с готвенето, с прането… Пък не исках да натоварвам никого. Моите деца обаче идват да ме виждат. 
-Не ти ли предложиха да живееш при тях, да ти помагат?
-Предложиха ми, ама им отказах. По-упорит излязох от тях. /Смее се/ В Пловдив какво да правя между четири стени сам? Тук съм сред хора, сред природа, в тая хубава борова гора… Чудя се от какво да се оплача – няма от какво. И ядене, и лекари - всичко ни е наред. 
-А излизате ли извън дома?
Малин: Разбира се, стига да искаме и да можем, и да има транспорт. Иначе директорката ни организира екскурзии до Мадан, до Смолян, ходим и на пазар…Много ни уважават.
-Йорданка, ти си 84 г., но доколкото разбрах, имаш при кого да живееш. Защо си тук? 
-От 2008 г. съм в дома, защото останах самичка. Синът ми почина. Бях известно време при дъщерята, имах си и дом, но моите хора заминаха за Испания. Решението да дойда тук взех след смъртта на сина ми. Говорих с дъщеря ми и й казах, че във Фатово ще ми е по-спокойно. Внучките ми са в София, но идват редовно да ме виждат. Миналия месец пак бяха при мен. Случи се обаче така, че като дойдох в дома, заболях сериозно и две години се лекувах. После отново реших, че тук ще ми е най-добре. Животът вече е много напрегнат, младите са заети… Така че проблемът при мен не е финансов, просто не искам да съм в тежест на никого. Тук сме от цяла България. 
Гана: Мойте племенници всяка вечер се обаждат да ме питат как съм. 
Йорданка: А аз, след като реших да се върна в дома, не казах на дъщерята и тя още не ми е простила. Много ми е ядосана. Търся я, пиша й, не се обажда. Ама нали съм майка, не мога да й се сърдя. Майките винаги прощават. Знам обаче, че един ден ще дойде. Надявам се да дойде. 
Така се разделих с възрастните хора – с плахата надежда, че децата им един ден ще дойдат, ще ги прегърнат, ще поплачат заедно. Но сълзите им този път ще са единствено от щастие.

Записа Нели Митрова