Ден преди Празника на християнското семейство разговарях с Наталия Димчева - една смела жена. Тя е последвала мъжа на сърцето си на хиляди километри от родния дом. Но не само това. Във време на демографска криза, на политическа и икономическа нестабилност, Наталия е извършила подвига да роди 4 деца и да им даде възпитание и знания, за да станат успешни и истински хора.

Т.К.: Наталия, как се взима решение семейството да има 4 деца?

Н.Д.:Когато се омъжих не сме говорили със съпруга ми колко деца ще имаме. Аз обичам децата. Това не става изведнъж. След второто дете минаха много години преди да решим да имаме трето. Но с желанието на мама и с подкрепата на тате така се получава. А и да се отгледа едно дете не са нужни само финанси. Нужни са много други неща.

Т.К.:В какви ценности си ги възпитавала?

Н.Д.:Най – важна според мен е любовта. Най –доброто, което можем да направи за нашите деца е да се обичаме. Научила съм ги на уважение към родителите, уважение един към друг. Да се отнасят към другите, така както те биха искали да се отнасят към тях. Всички в семейството сме православни християни и сме кръстени в светата църква.

Т.К.:Всичките ти деца носят имена, които започват с „А“ – Анна, Ангел, Алекс, Андреас. Защо?

Н.Д.:Стана случайно, но това стана пак благодарение на спазена традиция. Още преди да се омъжа знаех, че ако имам момиче ще се казва Анна, а ако е момче – Ангел – каквито са имената на родителите на съпруга ми. В Русия няма такъв обичай, но съм забелязала, че така правят всички балкански народи – не само българи, но и гърци, сърби, турци… Така се роди първо Ани, а 5 години по – късно Ангел. Когато трябваше да родя третото си дете, по – големите решиха да се казва Алекс. Аз по презиме съм Александровна, но това не е било причина, а решение на децата. За най – малкия, пак те решиха, че не трябва да се нарушава традицията на буквата и избраха името Андреас, а аз съм имала дядо Андрей. Бяхме постигнали компромис – ако е момиче да се казва Ванеса, но се роди момче.

Т.К.:Намесвала ли си се в решенията на децата си? Мислиш ли че родителите трябва да решават вместо тях?

Н.Д.:Слава на Бога, не ми се е налагало да налагам мнението си и това не е редно. Децата могат да бъдат насочвани, предварително да бъдат подготвени за дадено решение, но когато те са направили един избор, ние трябва да го уважаваме. Така стана с Ангел. Аз очаквах, че той ще стане архитект, много исках, но той реши и избра Международни икономически отношения. И сега е убеден, че това е правилният му избор и се чувства удовлетворен.

Т.К.:А искали ли са ти съвет?

Н.Д.:Да. До ден днешен те ме търсят, за да ми разкажат, да споделят, понякога ме питат за мнението ми. Особено големите. Алекс е едва на 10 години и има още по- голяма нужда от родителите си.

Т.К.:Каква е отговорността на бащата в едно семейство?

Н.Д.:По –тежката дума е на бащата. Може би мама се занимава с подробностите, а тате с големите неща. Но не може да има твърдо разделение. Трябва да си помагаме. А към тате респектът е голям.

Децата как участват в семейния живот.

Н.Д.:На тях им се падат още по – големите подробности (смее се) – да подредят приборите или да си оправят леглата. Сериозно – много е важно децата да се научат на самостоятелност. От моя опит знам, че при едни става по- рано, при други по- късно. Но самостоятелността е много важна и още да се научат да помагат на родителите си.

Какъв съвет би дала на родителите?

Н.Д.:Скоро прочетох нещо, което много ми хареса: Ако искате най – доброто за децата си, дайте им два пъти по – малко пари и два пъти повече внимание.

Т. Кирякова

Семейство Димчеви: батко Ангел, Алекс, мама Наталия, тате Никола с малкия Андреас и Ани