Преди години прочетох, че хиляди пенсионери, запокитени в мрака на селските си къщи и коптори в Северна България освен гробното си място, са предплатили и погребалните си разходи. И всяка вечер, зад залостените врати, с брадва, нож или с голи ръце, са очаквали края си от нашествията на приматите.

Как не чух един глас в тяхна защита, как един път не назовахте кучешката мъка и болка с конкретни човешки имена, как никой не написа „Аз съм дядо Иван“, или „Бай Петър“, или „Стрина Ивана“, как пък не направихте поне един уъркшоп или едно шествие със свещички и малко протестни телесни композиции и с тях не се натръшкахте на жълтите павета.

Как не заклеймихте поне една човешка българска кучешка смърт? Така, от кумова срама, как не дръзнахте поне веднъж, защо, милички малки и раними мои?

Недялко Славов