След първата ни публикация за хасковлия, който стана жертва на параграф 4 и се обърна към нас, за да разкаже историята си, потърсихме повече информация за подобни случаи и как е възможно да се случват. И се оказва, че се случват. Хората сами ни се обадиха. Ние пък се обадихме на някои специалисти, за които предположихме, че могат да осветлят ситуацията назад във времето. Защото тя започва преди 20 години, когато е трябвало да свърши връщането на земи по параграф 4. До него пък се стига, заради събития, случили се много по-отдавна.

Насилственото отнемане на земи започва около 1950 г. и продължава около десетина години, разказва човек от „кухнята“ на земеразделянето.

Държавата взима земите

Разорани са синорите между отделните ниви, а собствениците са били накарани насилствено да подпишат декларации, че стават членове на ТКЗС-та. Имало и доброволно членство. В кооперациите някои от хората са влизали със земи – преобладаващо частна собственост, но е имало държавна, общинска, училищна, църковна и мюсюлманска, а други от хората са влизали с инвентар.

Постепенно с обезлюдяването на селата се оказва, че няма кой да работи в ТКЗС-тата.

Държавата раздава земи

„След 1960 година държавни и общински институции раздават земите за ползване на който си поиска. Хубавите места ги дават на партийни величия, а лошите – на по-калпави хора“, разказа хасковлия, пожелал анонимност. Дава се право да се застроят сгради до 35 квадрата постройка, но едноетажна. Междувременно облагородяват териториите – садят лозя.

Първият план за вилните зони е направен 1988 година от самолет, а година по-късно има промени.

И идва демокрацията

Първият закон за земята – ЗСПЗЗ е приет 1991 година и впоследствие е бил редактиран многократно през годините, а към него има и правилник. Този закон дава възможност за възстановяване на земеделските земи. Масово собствениците и техни наследници започват подаване на заявления по образец в съответните поземлени комисии и посочват какви ниви са имали и в кои местности са били те. Информацията за възстановяване идва от така наречените опис-декларации от времето, когато са създавани ТКЗС-тата, декларирайки с какво влиза собствнеикът, а вторият източник на информация са така наречените емлячни регистри на поземлената собственост, но те не навсякъде са били запазени. При липсата на тези два документа, хората сами са описвали къде са им били нивите.

Цялата информация отива в Поземлената комисия, която в един момент около 1991-2 година започва да издава решения какво признава като собственост. С второто решение някои имоти са възстановени, а други са само признати, без да бъдат възстановени.

Следва изработване на план на новообразуваните имоти, наричан план за земеразделяне, а сега се нарича карта на възстановената собственост, извън града и извън вилните зони.

Сагата с вилните зони

След 1991 г. по закон е дадена възможност на ползвателите на земи да си ги платят на общината. Парите са събирани в кметствата. Например през 1998 г. мъж плаща по законов ред 70 000 лева за 389 квадрата в „Кенана“ и придобива нотариален акт срещу покупката. Сега тези пари са по сметка на общините, но те вече са обезценени и с тях не може да се обезщети първият собственик.

Отделно е имало ползватели, които например са платили за 500 квадрата място, а ползват 700 квадрата.

През 1999 година е направено първо анкетиране и Поземлената комисия е направила списъци на собствениците, на които е призната земя, но не е възстановена. Някои от тях вече са били починали, а техните наследници посочвали в кои номера по кадастралния план от 1988 г. са попадали наследствените ниви. Някои от хората не са успели да разпознаят къде са били имотите, други ги прехвърлили, а трети са обявили, че са ги продали. Подобно анкетиране имало и в следващите години пред комисия - в присъствието на двама служители от Поземлена комисия, двама от общината и 10-15 обществено активни души.

Някои имоти са дублирани, посочвани от няколко души. Други хора неволно или умишлено са посочвали чужди имоти, защото техните са били заети вече, имало е неявили се собственици.

Около 2000 година е бил одобрен помощен кадастрален план на Хасково.

Сега обаче хората, които не са им възстановени земите имат право да търсят обезщетение. „В този случай държавата трябва да се намеси и да каже как да бъдат обезщетени тези хора“, категоричен е хасковлията.

Как може да не получа нищо от земите на моя дядо

За да онагледи неколкократната промяна на собствеността, на една и съща земя, нашият събеседник дава пример със събирателен образ, който нарекохме „моят дядо“.

Моят дядо преди 1950 година е имал 20 декара. Той продава 2 декара от земята си с нотариален акт, други 2 декара оставя за себе си да обработва и да се препитава, а останалите 16 декара предава на ТКЗС, а процесът по отнемането на земи трае няколко години.

След 1960 г. държавата започва да раздава земи, включително и тези на моя дядо, на други хора за временно ползване. Раздадени са всичките 16 декара на моя дядо. Времето минава.

През 1992 година излиза Законът за собствеността и ползване на земеделските земи , според който, ако ползвателите на земята искат да придобият тази земя като собственици, то те трябва да внесат определена сума пари (която съответства на тогавашните цени на имоти), срещу което получават нотариален акт. Няколко души получават нотариални актове за парчетата от земята на моя дядо, които са им дадени за лично ползване. Обаче има и такива, които стопанисват земя без да са платили нищо на общината и не са уредили правото си на собственост.

В един момент те решават, че искат да придобият тази земя и се обръщат към общината, за да им издаде документ, че имат право да придобият земята чрез нотариален акт, но нищо не са платили. Общината започва да издава констативни протоколи, с които такива хора са отивали при нотариус и въз основа на констативния протокол им е издаван нотариален акт за собственост. Нотариусът не знае, че тази земя е с особен статут и не може след като не е уреден въпросът да издаде нотариален акт. Дали това е правено преднамерено или по незнание, никой не може да каже.

Но сега собствениците на имоти с точно такива нотариални актове имат проблеми.

Вероятно тези, които са знаели, че правят нещо нередно, съвсем преднамерено са побързали да си продадат имота. Така парчета от земята на моя дядо многократно сменят собственика си, всеки път законно. Също така параграф 4 позволява на наследниците на моя дядо да си възстановят правото на собственост върху земите.

Ако тези 20 декара на моя дядо не се намираха във вилната зона на Хасково, ние неговите наследници съвсем нямаше да имаме тези проблеми през 2020 година. По един или друг начин те щяха да са решени преди 20 години.

Приказката за „моя дядо“ не свършва дотук.

Общо земите по параграф 4 са около 8000 декара в Хасково, който е на второ място след Варна с около 10 000 декара, където проблемът също не е решен.

Всички страни – хора и институции, които имат отношение по темата, могат да изразят позицията си официално пред Haskovo.net