Документален филм за живота на кърджалийския свещеник създаде Иван Кулеков от “Шоуто на Слави”

 Лили ПЕТРОВА

На 2 ноември Иван Кулеков представи документалния си филм “Изповедта на един мисионер” в “Шоуто на Слави” по бТв. Още заглавието е точно попадение в същността на личността, която се крие зад това определение. То се отнася за свещенослужителя в кърджалийския централен храм “Св. Георги Победоносец” отец Петър Гарена.

Много се е говорило за него и често противоречиво. Но всяко едно мнение е съдържало голяма доза субективизъм, защото никой не може да се похвали, че познава дълбоките мотиви и въжделения, които определят делата, чувствата, емоционалните настройки на когото и да било.  Дори самият човек няма яснота за себе си, за силите, които движат неговите проявления, поведението му. А пък при отец Петър Гарена всичко е много по-сложно.

За 60-те си години, които скоро ще навърши, той има биографията, преживяванията на човек, изживял няколко живота. И тази негова житейска и духовна трансформация, преобразявала го толкова тотално, може да проличи само с едно по-дълго общуване с него, с неговото творчество. С неговите чудесни разкази, с музикалните му изпълнения, с песните му, с неговите художествени превъплъщения, отразяващи най-точно пластовете на душата му. Дори един 15 минутен филм не може да обхване тънките душевни нагласи на човека, колкото и познат да е той в публичния живот на страната ни.

Но не такава е била целта на филма, според мен, а по-скоро да се чуят някои съвсем лични, съкровено обикновени и естествени негови мечти, страхове, съмнения, такива каквито битуват у всеки един от нас. Не че другите му общозначими и жизненоважни, философски и естетически възгледи не разкриват истинския му образ. Напротив. Но в точно този филм има един баланс, едно равновесие между личностното и общозначимото, в което са неговите преимущества. Качествата му са и в това, че не се търси сензационното, за което могат да се намерят много примери в живота на отеца-мисионер. Но пък и те са подчинени на силния му порив християнските добродетели да стигнат до повече хора. Дори и до различните религиозни общности.Защото религията е връзка, съединяване на хората в името на Бога, в името на доброто.

Не случайно, във филма отецът не се похвали със своите научни титли, каквито не е имал никой наш действащ свещеник. Не каза какво голямо тържество му готвят в Пловдивския университет, където преподава. Но пък разказа, че е мечтаел да стане скулптор и художник. Но, впоследствие стигнал до висотата на служението, подчинено на издигането на общия храм на българската държава. Споделя и това, че е дал обет за нестяжения, да няма лични притежания и светски занимания, затова спира да пише и да рисува. Но след като паднал покривът на църквата, той започва пак да рисува, става един от реставраторите на храма.

Добре съзнава също, че изкуството е толкова по-голямо, колкото е по-малко, като зърното, което се “жертва”, за да даде нов плод. Но семената се сеят, каза той, не когато житото е на привършване, а много преди това. Както е трябвало да се “сеят” мисловните, разумните, родолюбивите  възможности в младите хора. Затова той влага в своите студенти отговорността за бъдещето, за родината, за обичта към Бога и ближния, за единението, защото без тези качества никоя наука не би имала особена стойност. Аз не влизам от кабинета в аудиторията, каза отецът, а от църквата и пак говоря за нея, за нейната мисия, за вярата, надеждата и любовта.