Когато Алън Тюринг, изобретателят на компютъра е открит мъртъв заради отравяне с цианид през 1954, наполовина изядената му ябълка лежала на леглото. Стив Джобс, преоткривателят на компютъра избрал именно този плод – нахапаната ябълка за лого на компанията си Apple Computer, която основал в гаража на родителите си 22 години по-късно, пише Роби Колин в материла си.

“Избрахме го от списък с много любезни думи”, казва великият мъж без каквато и да е следа на приятелско отношение в отговор на журналистически въпрос в маниакално забавния нов автобиографичен филм на Дани Бойл за съоснователя на Apple

Филмът с Майкъл Фасбендър в главната роля и Аарон Соркин за сценарист успява да превърне хаотичната, но успешна кариера на Стив Джобс във великолепна история. Нито едно съвпадение не е просто съвпадение. Всеки детайли ни разкрива нещо, за големият ум, който го е родил.

Всеки път когато по-приветливия съосновател на компанията Стив Возняк се опитва да обясни, че работата с компютри не е като рисуването, Джобс веднага разбива идеята му на парчета. През целия филм, той се оприличава на художник или композитор. Когато Возняк го кара да определи трудно определимата си роля в Apple (Джобс не пише кодове и не запоява платки), артистичността му ражда перфектната метафора. “Музикантите свирят на инструменти”, казва той. “Аз дирижирам оркестъра.”

Дали двучасовото жонглиране с метафори предизвиква интерес ? Първоначалните резултати от САЩ, сочат, че не особено. Стив Джобс успя да спечели едва 7.3 милиона долара през първия уикенд – малко над една трета от планираното. Да се надяваме, че британската публика ще бъде по-възприемчива.

А определено има какво да привлече интереса, не само заради гениалната си структура, която разделя филма на три главни действия проследяващи събитията зад сцената в реално време преди продуктите на Apple да се появят на пазара. Началото се фокусира върху 1984 и възвестява пристигането на Макинтош – веселият компютър, който се превърна в символ на компанията през 80-те.

След това действието се пренася в 1988, когато Джобс и Apple се разделят и представянето на новото му помпащо егото творение NeXTcube – монолитен, скъп и обречен на провал. И накрая 1998, която бележи iMac, реабилитацията му и първите признаци за тотална доминация на пазара.

Напълно различната атмосфера на трита периода е вградена в тъканта на филма.

Това е подходящ, вълнуващ начин, който илюстрира централната роля на Джобс, като разделя историята на ясно разграничими епохи. И въпреки че iPod и iPhone са отпаднали от сюжета на филма, както и други крайгълни камъни като Пиксар и рака на панкреаса, сценарият на Соркин ловко намеква за тях.

Както и при повечето продукции на Соркин, основното удоволствие тук е от страхотния актьорски състав и вербалната гимнастика достойна за Оскар. Всяка сцена е изградена така, че да засилва напрежението, като фигури от професионалния и личния живот на Джобс нахлуват в най-лошия възможен момент.

Това е известен похват, и разбира се чиста измислица, но Соркин го използва умело. “Пет минути преди всяка премиера, изглежда, че всички са пияни и ми какзват какво наистина мислят”, промърморва Джобс към края на трета сцена.

Катрин Уотърстън е в ролята на майката на голямата дъщеря на Джобс – Лиза, чието бащинство той отрича още в началото на лентата. Кейт Уинслет се превъплъщава в невъзмутимото маркетингово гуру Джоана Хофман, която успява да върне и Джобс и филма към нормалността, превръщайки се по този начин в тяхно скрито оръжие.

Що се отнася до Фасбендър, участието му е толкова микроскопично колибрирано, за да улови погледа и сърцата на аудиторията. На пръв поглед филмът напомня за The Social Network автобиографичната лента за Марк Зъкърбърг – друго творение на Соркин. Но в този филм се усеща някаква трудно доловима, бавно разгръщаща се топлина, която напълно го отличава от леденият поглед на режисьора Девид Финчър в душата на основателя на Фейсбук.

Всичко произтича от кратките срещи между Джобс и дъщеря му Лиза. От начало той не осъзнава, но светът, който гради е нейн. Нейната трансформация от нежелан обект, който само го разсейва до неизбежна муза в крайна сметка дава на Стив Джобс значителен емоционален стимул. Филмът на Бойл придава на технологиите човешки облик, и напомня че всяка машина има душа.