Не очаквах да ме разпознае, обаче бай Кирил ме спря на главната почти срещу кафенето, на което сега някои казват „Версай”, въпреки че на салфетките  му и листа за менюто е изписано името „Мемори”. Всъщност главната улица навремето я наричаха чарка, а кафенето - „Бамбука”. Бай Кирил здраво раздруса ръката ми и тържествено ме информира, че е навършил 87 години и вече спокоен  чака онзи момент, когато ще си тръгне от света. Спокоен бил, защото е събрал всички документи по делото, сложил ги в папки, подредил ги, номерирал ги....

Да, знаех делото. Нали аз го доведох до края му. Бай Кирил е син на Делчо Тодоров Гогов. Предполагам, че малцина са чували за него. В днешния обезценен свят на нравствени дребосъци Делчо Тодоров няма как да е особено популярен. Той е роден през 1891г. в Криво поле. Доколкото зная не е бил от състоятелно семейство, но се е оженил за богато момиче. Това му е дало възможност да започне с размах собствен бизнес. Почти всички огромни тютюневи складове в Харманли са негови. Хотелът в центъра на града е построен върху негов парцел. С неговите тютюни след 1944г е погасена цялата репарация, която България е дължала на Гърция за окупацията на Беломорска Тракия. Делчо Тодоров е търгувал и с ценни книжа. Той е имал акции в швейцарски банки. Бил е кмет на Харманли и е електрифицирал този град. Понеже е имал неблагоразумието да се занимава и с политика е бил осъден на смърт от Народния съд и на 01.02.1946г е бил екзекутиран. Цялото му имущество е било конфискувано. Вдовицата му и децата му са останали на улицата. Държавата е отнела дома им, но ги принудила да плащат кредита от банката, с който този дом е бил закупен. Когато се занимавах с делото по реституцията на имуществото на Делчо Тодоров и разгръщах пожълтелите документи, запазени от децата му, аз се докосвах не просто до цифри, суми, акции и бали с тютюн, а до съдбата на един голям българин. Самото дело не бе трудно по една проста причина. Преди мен адвокат на наследниците на Делчо Тодоров е бил Светослав Лучников. После той стана министър на правосъдието и създаде закон за реституцията. В един от текстовете му Лучников, очевидно също очарован от личността на Делчо Тодоров, бе записал, че подлежат на обезщетение и собствениците на тютюни, послужили за погасяване на репарационния дълг към Гърция. Всъщност собственикът е само един и със същия успех Лучников е можел да запише в закона направо името му - Делчо Тодоров.

Но извън търговията с тютюни и ценни книжа Делчо Тодоров се е занимавал с още нещо. Той е бил издател и главен редактор на вестник „Утринна хасковска поща”. Вестникът се е печатал в печатницата му „Чикаго”, която се е намирала тъкмо в сградата, която после ще стане кафене „Бамбука”. Журналистът Тодор Коларов, който има спомени от онова време, ми разказа как на вратата на печатницата едно механично човече, направено в Нюрнберг, неуморно се е покланяло при влизането на всеки един клиент, сякаш го кани да си купи вестник. А вестникът, също като издателя си, е бил специален. Несравним е с безцветното  социалистическото празнодумство на „Хасковска трибуна”. Още по-малко с жълтите колони на „Новинар Юг” и „Хасковска Марица”, които откровено развращаваха през годините естетическия вкус на аристократичния хасковски читател. Днес, когато случайни графомани, без журналистическо образование, са обърнали печатното слово от призвание в евтин слугинаж, струва си да си припомним за някогашната „Утринна хасковска поща”, в която е сътрудничил дори Вапцаров. Ето нещо, публикувано в брой 138 от 27.01.1928г., като  забележете, че думата „хасковци” е сложена по средата на изречението с главна буква:

„Но има и друго, още по-деликатно иго. То е духовното иго. То е оная маса от лоши мисли, дребнави интриги и клюки, дребни зависти и амбицийки, които правят всички нас да се гледаме като врагове, да се мразим, да прекараме целия си живот в страхове и безпокойства.

Хубаво нещо е надеждата! Като добри Хасковци, ние се надяваме, че и това освобождение ще дойде!”

Обърнах се към бай Кирил Тодоров развълнуван и му казах, че съм особено щастлив, че и аз съм част от онова дело на баща му, което той е подвързал в папките. Бай Кирил се засмя добродушно и ми рече:

- Ееее, Зарчев, ти бе много малка част от това.

После ме потупа снизходително по рамото и ме остави сам и объркан на улицата. Аз не можех да си поема дъх и се чудех защо ми се отрежда толкова скромен дял в дело, при което бях осигурил компенсаторни бонове за милиони левове като равностойност на отнетото имущество на Делчо Тодоров. Бях повече смаян, отколкото ядосан. Мина ми през ума, че бай Кирил е изкуфял или че е обикновен неблагодарник, но после се замислих и реших друго. Вероятно старецът бе прав. Работата не е в делото и в милионите, които внуците, предполагам, са прахосали без остатък. Главното са измеренията на Делчо Тодоров като човек, професионалист и общественик. Ако се окаже, че и в мен има някаква, макар и малка частица от делото - не съдебното, а чисто човешкото дело на Делчо Тодоров, това би било комплимент. Нали и аз давам своите скромни усилия за освобождаването на Хасково от духовното иго, което още тегне над него?

Тази мисъл върна усмивката ми, аз погледнах в посоката, в която се бе стопила дребната фигура на Кирил Тодоров и се запътих отсреща към „Версай” или може би „Мемори”, за да се възнаградя с едно кафе.