51-годишният Георги Маринов от Хасково тръгна на 9 юли пеш от областния град към София, за да участва в протестите срещу правителството. След две седмици протести на жълтите павета, на 3 август той се включи в Орешарски марш – поход към Евксиноград. Той и организаторът на марша Любен Иванов са единствените, които извървяха 500-те километра до морето открай докрай и не прекъснаха участието си в похода.

Маринов е бивш начален учител, сега пенсионер по болест.

Мъжът е инвалид със 100 процента нетрудоспособност, след като миналата година лекарите му открили карцином на дванадесетопръстника. Претърпял е тежка операция през август 2012. Получава инвалидна пенсия от 200 лева.

- Господин Маринов, изминахте близо 800 километра пеша с искане за оставка на правителството.

- Да, горе долу толкова. 240 километра от Хасково до София в началото на юли, после от София до Варна още 500 и няколко. Общо около 800 километра.

- Когато тръгнахте от Хасково, във форумите се появиха коментари и предположения, че някой ви плаща. Нека изясним - с какви пари осъществихте този преход?

- С парите от пенсията си. 200 лева. В началото на юли платих тока, купих лекарства на майка ми и тръгнах. Имах около 120 лева. Човек може да преживее, вярно, на хляб и вода.

- Според последните социологически проучвания българският народ е разделен на две по отношение на сегашната власт. Половината искат оставка, другата половина подкрепя кабинета Орешарски. Вие какво видяхте?

- Аз видях друго. Не вярвам на социолози. Докато вървяхме пеша към Варна, преброихме колите, които минават край нас за един час. Сметнахме, че на ден край групата ни минават 30-40 000 автомобила. Повече от половината ни подкрепяха – едни с клаксон, други с премигване на светлините, трети намаляваха и ни окуражаваха с викове. Мнозина направо спираха и ни предлагаха вода, кроасани, кафе. Сметнете сами – поне 20 000 коли на ден с подкрепа за Орешарски марш. Така в продължение на 16 дни.

- Не може да не е имало и обратната реакция. Какво ви казваха подкрепящите кабинета?

- По мои наблюдения те бяха много малко. Грубо казано, на сто коли със сигнали за подкрепа, имаше по една, от която ни ругаеха.

- Какво ви казваха?

- Ами викаха: „Лумпени! Къде сте тръгнали? Кой ви плаща? Не ви ли е срам! Гербаджийски евреи“. Такива неща. Не им обръщахме внимание.

- Кое ви трогна най-много по време на прехода?

- Във всички по-големи градове ни посрещаха протестиращи. В Пловдив имаше един възрастен мъж, на 85 години, не му запомних името. Той бил емигрант в Нова Зеландия. Пристигнал в България да подкрепи протеста. Човекът се просълзи, не му се вярвало, че най-сетне в България може да има бунт срещу корупцията и олигархията.

В Айтос пък, който се слави като червен град, ни посрещнаха на нож от местната ловна дружинка. Викаха ни „Лумпени! Я се връщайте обратно!“ Тръгнахме да излизаме от града, когато ни настигна едно момиче, на 10-12 години, на колело. Каза ни: „ В нашия град няма будни хора, които да протестират“. Трогна ни това дете. Ние му отвърнахме: „Явно има будни хора във вашия град, щом ни настигна с колелото да ни подкрепиш“. Ето тези неща стоплят душата на човек. Искам да кажа още, че ако я нямаше тази мощна подкрепа по пътя до Варна, ние просто нямаше да стигнем дотам. Щяхме да се разочароваме по пътя.

- Случайно или нарочно подминахте Хасково на път за Варна?

- Маршрутът не съм го правил аз. Направи го Любен Иванов. Но ако от Хасково се бяха обадили протестиращи, може би щяхме да минем и оттук.

- По колко километра минавахте дневно?

- Любен Иванов беше предвидил по 50 километра на ден. Но още в първите дни видях, че е надценил хората. Коригирахме плана, заложихме по 40 километра на ден и така преходът от 11 дни стана 16-дневен.

- Протестът в Евксиноград, крайната точка на марша, беше доста рехав. Това не ви ли разочарова?

- Не. Във Варна ни посрещнаха 50-тина души. Предложиха ни да спим в квартири, но ние предпочетохме палатките на плажа. На другия ден отидохме до почивната станция на властта, но от НСО не ни пуснаха вътре. Закачихме плаката с оставката отпред и си тръгнахме.

Не мисля, че има проблем заради малкото хора в Евксиноград. Целта ни беше друга – да покажем, че протестът не е само в София, да видим с очите си подкрепата в цялата страна. И я видяхме, каквото и да приказват социолозите. И протестът не е само в големите градове. Бях трогнат от възрастна жена в едно село, забравих му името, първото след Нова Загора. Тя беше над 80-годишна, посрещна ни на влизане в селото с домашен хляб и сол. Наистина беше трогателно.

- Сега сте си в Хасково. Това означава ли край на протестите?

- В никакъв случай. Тръгвам пак за София. Честно казано, спират ме само парите, липсата на средства. Но ще взема назаем от роднини и приятели и пак ще отида на жълтите павета. Хасково заслужава да има поне един представител на протеста.

- Този път ще тръгнете с рейса, предполагам?

- Ами да. Бих тръгнал пак пеша, но няма да има ефекта от първия път. Ако знам, че ще има резултат, бих извървял пътя дотам и обратно. Но както виждате, властта е дебелокожа. Тя плаща на различни хора от цяла България, да ги докара в София, за да симулира подкрепа.

Усилията, които се правят, дори свръхчовешки, тях не ги трогват. Интересува ги единствено властта.

Интервю на Тодор Кръшков